Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Какво искате да кажете? — озъби се Хюго.

— На последния изпит в края на курса се е представила с най-добри резултати.

— Виж ти — рече Хюго. — Може би трябва да посетя мистър Холкомби и да му кажа с какво точно се е занимавала годеницата му през годините, през които не са поддържали контакт.

— Може би трябва да спомена също, че Холкомби е бил боксьор в отбора на Бристолския университет, както се е убедил от личен опит Стан Танкок.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Хюго. — Междувременно искам да държите под око една друга жена, която може да се окаже точно толкова опасна за бъдещето ми, колкото е Мейзи Клифтън.

Мичъл извади от вътрешния си джоб миниатюрен бележник и молив.

— Казва се Олга Петровски, живее в Лондон, на Лаундс стрийт четирийсет и две. Искам да знам всеки, с когото се среща, и най-вече дали е разговаряла с хора от предишната ви професия. Не спестявайте никакви подробности, колкото и тривиални или неприятни да ви се струват.

След като Хюго млъкна, бележникът и моливът изчезнаха. Хюго подаде на Мичъл плик — знак, че срещата е приключила. Мичъл го прибра в джоба на сакото си и излезе.

Хюго се изненада колко бързо му омръзна да е президент на „Барингтънс“. Трябваше да присъства на безкрайни заседания, да чете безброй доклади, да преглежда протоколи, да прехвърля купища писма, на които се налагаше да отговаря. На всичкото отгоре всяка вечер на тръгване мис Потс му даваше куфарче, претъпкано с още хартии, които трябваше да е прегледал, преди да се върне на работното си място на следващата сутрин в осем.

Покани в борда трима приятели, сред които Арчи Фенуик и Тоби Дънстейбъл, с надеждата, че ще поемат част от товара. Те обаче рядко се появяваха на заседанията, макар че никога не пропускаха да си получават парите.

През следващите седмици Хюго започна да се появява в кабинета си все по-късно и по-късно и след като Бил Фрамптън му напомни, че до шестдесетия му рожден ден и пенсионирането му остават само няколко дни, капитулира и каза, че е решил да му позволи да остане на работа още две години.

— Много любезно от ваша страна да промените решението си, господин президент — отвърна Фрамптън. — Смятам обаче, че след близо четирийсет години служба на компанията дойде време да дам път на някой по-млад от мен.

Хюго отмени прощалното парти на Фрамптън.

Въпросният по-млад мъж се оказа Рей Комптън, заместник на Фрамптън, който беше в компанията само от няколко месеца и определено не беше навлязъл в работата. Когато Комптън представи годишните резултати на „Барингтънс“ на борда, Хюго за първи път прие, че компанията е излязла на нула, и се съгласи с Комптън, че е дошло време да освободят част от докерите, преди да е станало невъзможно да изплащат заплатите им.

А докато финансите на „Барингтънс“ се топяха, бъдещето на държавата започваше да изглежда по-светло.

С изтеглянето на германските войски от Сталинград у британците за първи път се прокрадна надеждата, че Съюзниците могат да спечелят войната. Увереността в бъдещето започна да пуска корени в психиката, а театрите, клубовете и ресторантите из цялата страна отново започнаха да отварят врати.

Хюго изгаряше от желание да се върне в града и да продължи със стария си начин на живот, но докладите на Мичъл все така ясно даваха да се разбере, че е по-разумно да стои настрана от Лондон.

1943-та не започна добре за „Барингтънс“.

Имаше няколко отменени поръчки от клиенти, изгубили търпение, след като президентът не си правеше труда да отговаря на писмата им; неколцина кредитори започнаха да настояват да си получат парите, а един дори заплаши компанията със съд. И ето че една сутрин проблесна лъч светлина и накара Хюго да повярва, че ще реши всичките си непосредствени финансови проблеми.

Надеждите му бяха съживени от едно позвъняване на Прендъргаст.

Към банкера се беше обърнала компанията „Юнайтед Доминиън Риъл Естейт“, която проявяваше интерес към купуването на Броуд стрийт.

— Сър Хюго, мисля, че е по-добре да не споменавам сумата по телефона — малко помпозно изрече Прендъргаст.

След четирийсет минути Хюго седеше в кабинета му. Дори той зяпна, когато чу колко са склонни да предложат.

— Двайсет и четири хиляди паунда? — повтори Хюго.

— Да — потвърди Прендъргаст. — И съм сигурен, че това е началното им предложение и че съм способен да ги накарам да качат на близо трийсет. Като имаме предвид, че първоначалните ви разходи бяха по-малко от три хиляди паунда, можем да ги смятаме за добра инвестиция. В супата обаче има муха.