Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Муха ли? — не разбра Хюго. — В каква супа?

— Имам предвид мисис Клифтън — каза Прендъргаст. — Предложението важи само ако притежавате целия обект, в това число и нейния терен.

— Предложете й осемстотин — рязко нареди Хюго.

В отговор Прендъргаст се закашля, но предпочете да не напомня на клиента си, че ако се беше вслушал в съвета му, преди няколко месеца щяха да са приключили сделката с мисис Клифтън за четиристотин паунда и че ако тя случайно научи за офертата на „Юнайтед Доминиън“…

— Ще ви уведомя веднага щом се чуя с нея — каза той.

— Направете го — рече Хюго. — И тъй като и без това съм тук, трябва да изтегля пари от личната си сметка.

— Съжалявам, сър Хюго, но тази сметка в момента е на червено…

Хюго седеше на предната седалка на лъскавата си яркосиня „Лагонда“. Холкомби излезе от училището и тръгна през двора. Спря да поговори с разсилния, който боядисваше портала в лилаво и зелено — цветовете на училище „Мериууд“.

— Чудесна работа, Алф.

— Благодаря, мистър Холкомби.

— Обърни обаче повечко внимание на глаголите. И гледай да не закъснееш в сряда.

Алф докосна фуражката си.

Холкомби тръгна по тротоара и се престори, че не вижда седящия зад волана Хюго. Хюго си позволи да се подсмихне презрително — всички се заглеждаха в новата му кола. Трима младежи, които се шляеха от другата страна на улицата, не можеха да откъснат погледи от нея вече близо половин час.

Хюго слезе от колата и застана насред тротоара, но Холкомби отново го игнорира. Беше на не повече от крачка разстояние, когато Хюго каза:

— Може ли да поговорим, мистър Холкомби? Аз съм…

— Много добре знам кой сте — каза Холкомби и го подмина.

Хюго забърза след него.

— Просто си мислех, че трябва да знаете…

— Какво да знам? — попита Холкомби, рязко спря и се обърна към него.

— С какво си изкарваше хляба годеницата ви преди не толкова много време.

— Беше принудена да проституира, защото отказахте да плащате училищните такси на сина й… — Холкомби погледна Хюго право в очите. — На вашия син, когато му оставаха две години в Бристолската гимназия.

— Няма доказателство, че Хари Клифтън е мой син — ядосано заяви Хюго.

— Доказателството се оказа достатъчно за викария да откаже да ожени Хари и дъщеря ви.

— Откъде знаете? Не бяхте там.

— А вие откъде знаете? Та нали избягахте!

— Тогава ще ви кажа нещо, което със сигурност не знаете. — Хюго вече почти крещеше. — Този образец на добродетелност, с когото смятате да прекарате остатъка от живота си, ми отмъкна терен на Броуд стрийт, който беше мой.

— Нека и аз ви каза нещо, което много добре знаете — отвърна Холкомби. — Мейзи ви изплати заема до последното пени заедно с лихвите, а вие я оставихте с по-малко от десет паунда на нейно име.

— Онази земя сега струва четиристотин паунда — каза Хюго и моментално съжали за думите си. — И ми принадлежи.

— Ако ви принадлежеше — отвърна Холкомби, — нямаше да се опитвате да купите терена за двойно по-висока сума.

Хюго беше бесен, че се е изпуснал и е разкрил интереса си към мястото, но не беше приключил.

— Знайте, че когато правите секс с Мейзи Клифтън, учителю, ще трябва да й плащате. За разлика от мен.

Холкомби вдигна юмрук.

— Давайте, ударете ме — подкани го Хюго. — За разлика от Стан Танкок, аз ще ви съдя, докато не останете без пукнато пени.

Холкомби отпусна ръка и си тръгна, раздразнен, че е позволил на Барингтън да го изкара от нерви.

Хюго се усмихна. Усещаше, че е нанесъл решаващия удар.

Обърна се и видя, че хлапетата от другата страна на улицата се кикотят. Но пък те никога досега не бяха виждали „Лагонда“ в лилаво и зелено.

Когато първият чек беше отхвърлен, Хюго просто игнорира случката и изчака няколко дни, след което го представи за втори път. Когато чекът се върна с печат „Справка в банката“, започна да приема неизбежното.

През следващите няколко седмици откри различни начини да заобикаля непосредствените финансови проблеми.

Най-напред отвори сейфа в кабинета си и извади стоте паунда, които баща му винаги пазеше за черни дни. Дните бяха повече от черни, а и на стареца определено никога не му се беше налагало да разчита на резерви, за да плаща на секретарката си. След като парите приключиха, Хюго с неохота се раздели с новата си „Лагонда“. Продавачът обаче любезно посочи, че лилавото и зеленото не са модните цветове на годината и тъй като сър Хюго се нуждае от пари в брой, може да му предложи само половината от първоначалната цена на автомобила, тъй като купето трябвало да се пребоядиса.