Джон Апдайк - Заека се завръща

Без да чака отговор на лъжата си, тя изтичва долу.

Докато се кисне във водата, обагрена от кръвта й и с плуващи косъмчета. Заека чува, че Нелсън се връща. Приглушени гласове се надигат през тавана.

— Какъв скапан мотор — заявява хлапето. — Вече е изпотрошен.

Дженис казва:

— Не си ли доволен, че не е твой?

— Да, но има един по-скъп, много готин, „Джоконда“, който дядо може да вземе с намаление, така че няма да ни струва повече от евтиния.

— Двамата с баща ти смятаме, че двеста долара е прекалено скъпо за една играчка.

— Това не е играчка, мамо, а нещо, от което наистина мога да науча за двигателите. И ти можеш да си изкараш книжка, а татко може да го кара до работата, вместо непрекъснато да ходи с автобуса.

— Татко ти обича да ходи с автобуса.

— Мразя го! — изкрещява Заека. — Смърди на негри.

Никой не показва, че го е чул.

През цялата вечер има чувството, че никой не го слуша, че духът му е заглушен зад някаква пихтиеста изолация и затова говори още по-високо и настоятелно. Докато кара колата обратно по Ембърли към „Уайзър стрийт“, покрай киното и през моста (дори със знаменцето, което е закрепил отзад, флаконът му се струва повече собственост на Дженис, отколкото негова), той казва:

— По дяволите, не мога да разбера защо трябва да се връщаме в Брюър, за да ядем. По цял ден стоя в тоя шибан Брюър.

— Двамата с Нелсън смятаме — казва Дженис, — че ще бъде интересно преживяване. Обещах му, че ще има много неща, които не са лепкави като китайската храна.

— Ще закъснеем за филма, сигурен съм.

— Пеги Фознахт казва… — започва Дженис.

— Онази глупачка — казва Заека.

— Пеги Фознахт казва, че началото е най-скучната част. Много звезди и някаква симфония. Както и да е, сигурно ще има преглед или най-малкото реклами, които да те накарат да отидеш във фоайето и да си купиш още бонбони.

Нелсън казва:

— Чух, че началото било страхотно. Имало пещерни хора, които ядели истинско сурово месо; едно момче от училището каза, че едва не повърнало. После показали как убили някакъв с кокал и като хвърлили кокала нагоре той се превърнал в космически кораб.

— Благодаря ти, г-н Провали-всичко — казва Дженис. — Сега имам чувството, че съм го гледала. Най-добре вие двамата да отидете да го гледате, а аз да се върна вкъщи и да си легна.

— Как ли пък не — казва Заека. — Ще стоиш с нас и ще страдаш, за разнообразие.

Дженис казва, примирявайки се:

— Жените не правят науката.

Хари харесва това усещане, харесва му да я стряска, да предлага директно да се изправи срещу това безлико непознато присъствие, което сега чувства в живота им, сред тях, като четвърти член на семейството. Дали не беше бебето, което умря? И въпреки че първоначално скръбта на Дженис беше ужасяваща, въпреки че се огъваше под нея като тръстика, която той се страхуваше, че всеки момент ще се пречупи, през дългите години след това той се беше превърнал в единствения наследник на тази скръб. След като беше отказал да й направи ново бебе, убийството и вината бяха станали изцяло негови. Отначало се беше опитал да обясни как се чувства, че сексът с нея беше станал прекалено мрачен, прекалено сериозен, прекалено свързан със смъртта, за да вярва на нещо, което можеше да се появи като следствие от него. После престана да й обяснява и тя сякаш забрави — като котка, която души ъглите и мяука за удавените си котенца ден-два и после отново започва да лочи мляко и да дреме в коша за пране. Жените и Природата забравят. Само мисълта за бебето, споменът как му бяха съобщили за смъртта му по телефона в един магазин за алкохол, карат сърцето му болезнено да потръпва, тръпка, която той все още смътно свързва с Бог.

Напътстван от Дженис, той завива надясно след моста, покрай заведението „При Джимбо“ и след няколко пресечки паркира на „Куинс стрийт“. Заключва колата след тях.

— Това е бедняшки квартал — оплаква се той на Дженис. — Напоследък тук стават доста изнасилвания.

— „Ват“ пише само за изнасилвания. Знаеш ли какво представлява едно изнасилване? Просто, че жената си е променила мнението след секса.

— Внимавай какво говориш пред детето.

— Той вече знае повече, отколкото ти някога ще узнаеш. Нищо лично, Хари, просто това е факт. Хората вече са по-умни откакто ти си бил малко момче.

— Ами когато ти си била малко момиче?

— Бях доста глупава и невинна, признавам.

— Но?

— Но нищо.

— Мислех, че ще ни кажеш колко си умна сега.