Джон Апдайк - Заека се укроти

Дженис предлага:

— Ще го заведа надолу по пътечката. В онази сграда, покрай която минахме на влизане, имаше тоалетни.

Джуди се притеснява, че Дженис и Рой се измъкват.

— Искам и аз да дойда! — извиква тя толкова силно, че екскурзоводката прекъсва рецитала си за момент. — Може и на мен да ми се допишка.

Хари сграбчва ръката й и я стисна жестоко.

— Може и да не ти се допишка — казва й. — Хайде, потърпи. Остави се на течението, за бога. Ще изпуснеш най-старата електрическа крушка на света, по дяволите.

Някаква жена в инвалидна количка, която, явно, не е толкова зле, щом си е изрусила косата и я е накъдрила на повече завъртулки от маймунски задник, го поглежда втренчено. Да знаеш кога да се откажеш, мисли си Хари. Никой не знае кога да се откаже. Повишавайки глас, екскурзоводката продължава:

— Ето дървото саподила от американските тропици. От сока на това дърво се извлича мастик, използван при производството на дъвка.

— Чу ли? — Пита Хари Джуди, задъхан от социалното напрежение на тази безкрайна обиколка, и съжаляващ, че бе стиснал ръката на Джуди. — Това е дървото, от което правят мастик.

— Какво значи мастик? — пита Джуди, поглеждайки нагоре към него с някакво току-що появило се присвиване на ясните си зелени очи. Леко му е обидена и като че ли се страхува от него. Измамил е невинността й. Възможно ли е никога да не е чувала за мастик? Наистина ли бонбоните за по един цент и захаросаните понички, които получаваха по малките червени купони по време на войната, са безвъзвратно изчезнали? Хари си спомня всичко толкова ясно, като че ли се е случило вчера. Много ясно.

— Мистър Едисон е засадил дървото дъвка за децата си — продължава екскурзоводката. — Той е обожавал децата и внуците си и е прекарвал много време с тях, въпреки че поради глухотата си е говорил най-вече той.

Чува се тих смях и тя се надува, изпъвайки шия и присвивайки устни, като че ли не го е очаквала, въпреки че сигурно го е очаквала. Повтаряла е тази история толкова често, че може да предвиди реакциите им до най-лекото подсмихване. Повежда стадото си старчоци в ярки туристически дрехи, които се тътрят и кимат сериозно, към една ограда и следващата фаза на петдоларовото им поклонение. Предстои им да пресекат улицата, от двете страни на която растат неестествено прави палми с бетонно сиви стъбла, които Едисон, този изключителен, велик американец, беше докарал от Куба още в зараждането на века. Екскурзоводката обаче не им позволява да пресекат, преди да ги залее с информация за още едно чудато растение.

— Храстът с дългите червени коси е растението с кадифените шнурове от Бисмаркските острови. Ясно може да видите откъде идва името му.

— Ъъгх, гъсеници — малката Джуди се притиска в Хари и той приема това като женски опит да скъси разстоянието между тях. Чувства се още по-ужасно, че бе стиснал ръката й толкова жестоко. Чуди се защо го бе направил, защо има склонност да прави подобни злобни неща, и то най-вече на жени. Като че ли ги винеше за състоянието на света, пълен с растения гъсеници и лишен от милост. Чувства се слаб, направо отвратителен. Онова проклето дете в гръдния му кош продължава да си играе със запалени клечки кибрит.

Екскурзоводката съобщава:

— Сега ще пресечем улицата към лабораторията, където мистър Едисон е правил последните си опити.

Най-накрая пресичат улицата и в старата прохладна лаборатория на Едисон, сред прашните стъкленици, мензури и колби, към тях се присъединяват Дженис и Рой. Екскурзоводката им посочва канапето, където Едисон е взимал десетминутните си дремки, след които едрата му оглушала глава можела с часове да мечтае, и късчето каучук от златник, отгледан тук, във Форт Майърс, което след всичките тези години още беше меко. Най-накрая екскурзоводката им разрешава да побродят, да се повъзхищават и да избягат. На път към къщи Хари пита останалите трима:

— Е, какво ви хареса най-много?

— Ходенето до тоалетната — отговаря Рой.

— Ти си глупак — казва му Джуди и за да докаже, че тя самата не е такава, обяснява: — На мен най-много ми хареса фонографът, на чиято дървена рамка, за да чува по-добре, нали е бил глух, е подпирал зъбите си и сега се виждат отпечатъците от зъбите му. Беше много интересно.

— На мен пък ми беше интересно — казва Хари — колко неуспехи е имал, докато изобрети акумулаторната батерия. Никога не бих предположил, че е било толкова трудно. Колко каза екскурзоводката — девет хиляди експеримента?