Джон Апдайк - Заека се укроти

— Сигурно точно те разпродават земите в Невада на японците дето толкова се притесняваше. И защо ламтиш толкова за пари? Не изплащате ипотека на къщата, която майка ти ви даде, така че сигурно спестявате доста. Като говорим за употребявани коли…

— Татко, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но четирийсет хилядарки изобщо не са много пари, ако искаш да живееш стилно.

— Господи, колко стил ви е нужен на двамата с Пру? Къщата ви е без ипотека, само трябва да си плащате парното и данъците…

— Данъците на този хамбар вече станаха над четиристотин долара. Цените на имотите в Маунт Джъдж направо хвръкнаха с новото увеличение на раждаемостта. Дори къща близнак в бедняшкия квартал на Джексън Роуд, където си живял, вече струва шестцифрена сума. Освен това федералната данъчна реформа не засегна хората от моята категория. Само богатите се ползват от облагите. Лайл ми показваше баланса…

— Исках да те питам още нещо. Чия идея беше да назначиш тоя тип на мястото на Милдред Круст?

— Татко, тя работеше в „Спрингър Моторс“ от цяла вечност…

— Именно. Можеше да води счетоводството насън.

— Всъщност не можеше, въпреки че през повечето време наистина спеше. Първо, така и не можа да се оправи с компютрите. Вярно, че се опитваше, но при всяко малко объркване или съобщение за грешка, което се показваше на монитора, тя веднага винеше машината и се обаждаше на компанията, която ни ги достави, да пратят човек да я поправи. Той взима по сто и двайсет долара на час, а всъщност проблемът е, че тя не е прочела инструкциите и е натиснала грешния клавиш. Много е стара. Трябваше да я освободиш още когато стигна пенсионна възраст.

Външната врата бавно се открехва:

— Сама съм — долита гласът на Дженис. — Пру остана с децата на басейна и аз дойдох да приготвя вечерята. Смятам да доядем остатъците тая вечер, ще видя дали има супа. Вие продължавайте да си говорите. — Не им досажда; стъпките й се насочват към кухнята. Сигурно си мисли, че баща и син се сдобряват. В действителност Хари гледа сина си така, като че ли е компютър. Тук има някакво пренатоварване в електрическата мрежа, някаква тайна. Говори прекалено много и прекалено бързо. Нали беше доста необщителен и мрачен, а сега непрекъснато бръщолеви, говори повече, отколкото го питат. Нещо го форсира, нещо не е наред. Хари казва за Милдред Круст:

— Всъщност не беше толкова стара. Шейсет и осем? Шейсет и девет?

— Татко, беше на седемдесет и отгоре. Лайл върши цялата й работа, като идва само два-три дни в седмицата.

— Прави всичко по различен начин, нали виждам по балансовите отчети. Тъкмо исках да те питам за цифрите за употребяваните коли в ноемврийския отчет.

По някаква причина хлапето пак е пребледняло. Пъха цигарата си в бирената кутийка и после смачква кутийката с една ръка. Вече не е толкова трудно, кутийките са от тънък като хартия алуминий. Надига се от стола и тръгва към майка си, която трополи в кухнята.

— Дженис! — провиква се Хари, трудно обръщайки глава, вратът му се е вдървил от дебелина.

Тя застава на вратата на кухнята. Облечена е в мокър черен бански, над който е метнала лилава пола, за да може да ползва асансьора. Има вид на леко объркана: беше отворила бутилката Кампари, преди да отидат на басейна, и сигурно е бързала да пийне още една чашка. Рядката й коса е мокра и сплъстена.

— Какво? — пита тя, виновно откликвайки на настоятелния глас на Хари.

— Къде се дяна последната купчина документи от фирмата? Не бяха ли на бюрото?

Бяха купили едно евтино бюро в бързината да обзаведат апартамента. Беше в същия стил като масичките от двете страни на светлия разтегателен диван и скрина в спалнята им — боядисано в бяло дърво с крачета, които на равни интервали бяха насечени със златна боя като имитация на бамбукови възли. Бюрото има само три плитки чекмеджета, които лепнат от влагата, а отгоре — уютни вдлъбнатини, където поканите и сметките се изгубват. Плотът, изработен от гланцирана, подобна на мрамор повърхност като вкаменен сладолед ванилия с мед, обикновено е покрит от купища неотворени писма, банкови извлечения, съобщения от борсовите им посредници и фонда за управление на средствата им, картички с резултатите от голфа и фотокопирани обяви от Вилиджния Активен комитет, наречен ВАК, нали животът тук се смяташе за ВАКанция без край. Освен това Дженис имаше навика да изрязва статии от здравни списания, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Нюз Прес“ на Форт Мейърс и след това да забравя на кого е възнамерявала да ги изпрати. Изглежда изплашена.