Джон Апдайк - Заека се укроти

— Там ли бяха? — пита. — Може да съм ги изхвърлила. Ти, Хари, явно смяташ, че можеш да трупаш всичко отгоре и че след една година, когато ти дотрябва, то пак ще е там.

— Но тези неща пристигнаха миналата седмица. Бяха финансовите отчети за ноември.

Устата й се свива и лицето й сякаш се заключва, сляпо решена да се придържа към версията си, независимо от последствията, както правят жените.

— Не знам къде са. Най мразя картичките ти от голфа да ми се мотаят наоколо. Защо изобщо ги пазиш?

— Пиша си бележки на тях, какво съм научил от играта. Не сменяй темата, Дженис. Трябват ми тъпите финансови отчети.

Нелсън стои до майка си на вратата на кухнята със смачканата кутийка в ръка. Без дънковото яке ризата му изглежда още по-женствена с тънките розови райета и бели френски маншети и яка със заоблени връхчета. Двамата с Дженис са почти еднакво високи, с напрегнати дребни мрачни лица. И двамата изглеждат потайни.

— Голяма работа, тате — казва Нелсън с пресъхнала уста. — След няколко седмици ще получиш декемврийските отчети. — Когато се обръща към хладилника да си вземе още една бира, Заека зърва сърцераздирателната гледка на тила му — внимателно вързаната миша опашчица, извитото резенче на обицата му, разрастващото се плешиво петно.

Когато Пру и децата се връщат от басейна, всички с гумени джапанки и наметнати с хавлии, с прилепнали към черепите коси, а двете дечица весело треперят с посинели от студ устни и побелели и сбръчкани от водата миниатюрни пръстчета, Хари вижда Пру по нов начин — като най-тънката нишка в някаква конспирация срещу него. Онази мека целувка по устата на летището. Ханшът й, който в дълбоко изрязания й и все пак скромен бял бански, изглежда леко разширен от изминалите години.

Това е петата им зима тук, но Хари продължава да се събужда учуден, че наистина е във Флорида, до Мексиканския залив. Е, не точно до него, но го виждаше, или поне го виждаше преди новата редица шестетажни блокове с декоративни кулички и покриви с испански керемиди да закрият и последното далечно късче вода на хоризонта. Когато двамата с Дженис купиха това място през 1984 г. от балкона им все още можеха да се зърнат отрязъци от Залива, гладка повърхност към света, над покривите и между новите кули, назъбени като точките и тиретата на морзовата азбука. Те въодушевено си бяха купили телескоп и триножник от един морски магазин на пазара, надолу по булевард „Пиндо Палм“. В трепкащото кръгче на зрителното му поле през тази първа зима успяваха да уловят някоя платноходка с издуто раирано платно или луксозна яхта с високи бели бордове, която безмълвно пори вълните, или рибарски кораб с подобни на криле платформи за рибата, а още по-навътре, като отделен свят, ръждив сив петролен танкер, неподвижно устремен към Мобил или Ню Орлиънс или пък обратно към Панама и Венецуела. През годините гледката им към водата беше закрита, покрай брега се издигаха хотели небостъргачи и сгради с цвят на овесена каша или малинов крем или просто изцяло направени от стъкло, като вертикални дестилатори, студени и чисти, синьо-зелени като водата в Залива.

Преди на тяхно място имаше само пясък, мангрови мочурища и змиевидни поточета, които се промъкваха между гнездата от корени и се диплеха, когато се плъзнеше алигатор или водна змия. Имаше и няколко разпръснати, боядисани в бяло къщи и олющени бараки, които бегло наподобяваха Юга, около които хората отглеждаха малко памук и пасяха добитъка си по песъчливата почва, и по време на Гражданската война изпращаха на север тътрещи се стада говеда за гладуващите въстанически отряди. До тях се виждаха няколко построени близо една до друга къщи, някои от тухли и ковано желязо или от варовик и гранит, докаран с шлепове от каменоломните в Алабама. След това, в ерата на възстановяването, в този придатък на Юга се появи железницата и заприиждаха богатите, болни и обнадеждени аутсайдери и границите на населения район се разшириха в неочаквани посоки. Процъфтяването бе последвано от разоряване, но оптимизмът не секваше. Сега със самолетите и социалните помощи и националния култ към слънцето не успяват да го застрояват достатъчно бързо този град, наречен Делеон, на името на някакъв испански изследовател, убит въпреки лъскавата си черна броня от отровната стрела на Семинол през 1521 г. някъде наблизо. Местните произнасяха името Дилайън, като че ли ти предлагаха някаква сделка. Миналото проблясва като сън в съзнанието на Хари, когато се събужда; в полупенсионните си години той започна да чете история. Винаги се е интересувал от тази зловеща купчина тор, от която произлиза животът ни, преди самите ние да се превърнем в нея, деликатните кафяви гниещи пластове на предишна смърт, пластове, които ако се намират достатъчно дълбоко и се смачкат достатъчно силно, се превръщат във въглища като в Пенсилвания. През тихите вечери, докато Дженис седи на дивана и се налива до забрава пред някое тъпо телевизионно шоу, той лежи на леглото с книга в ръка, облегнат на облицованата сатенена табла за глава като в нефритенозелена къщичка високо в клоните на някое дърво, замаяно втренчен в миналото.