Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

През нощта, когато влязох в опустялата къща, дадох воля на сълзите си. Суванкул кипна чай, наля ми по-силничък, после седна до мен и каза:

— Какво бяхме ние с тебе, Толгонай? Този народ ни направи хора. Щом е тъй, с него ще делим всичко — и хубаво, и лошо. Когато живеехме добре, всички бяха доволни, а сега излиза, че всеки ще мисли само за себе си и само своята съдба ще оплаква. Не, не е честно така. Утре се дръж. Алиман страда много — но нейното е друго, тя не е видяла от живота онова, що сме видели ние. А ти си майка. Помни. И не забравяй — ако войната се проточи, и аз ще замина, Маселбек вече не е малък — и него могат да повикат. Потрябва ли, всички ще отидем. Така че, Толгонай, бъди готова за всичко, свиквай.

На другия ден подир пладне започна изпращането. Касим и Алиман бяха изпреварили колоната, конете препускаха тръс. Бяха разрешили на Касим да се отбие у дома да се сбогува. Очите на Алиман бяха подпухнали, отекли, види се, през целия път бе плакала. Касим се мъчеше да се сдържа, не се отпускаше, но и на него не му беше леко. Какво ли беше накарало Касим да измисли такова нещо: дали се страхуваше за Алиман, та реши да направи раздялата за нея по-лека, или наистина му бяха казали така, но щом скочи от коня, помоли да не ходим на гарата. Обясни ни, че може да се върне, защото имало решение до прибиране на жътвата да не вземат комбайнери и трактористи. И ако заповедта стигнела навреме, можело да ги върнат от гарата. Сега разбирам, че той е съжалил Алиман, съжалил е и нас. До гарата има почти цял ден път, а как ще бъде на връщане — пътят ще ни се стори безкраен, сълзите ни няма да стигнат. А тогава повярвах: казват, че надеждата крепи човека, дорде е жив. Но когато излязохме на шосето да го изпратим, вече се съмнявах.

Всички, които работеха на полето, излязоха на пътя да се сбогуват с Касим. Дотичаха жътварките, каруцарите, тия, дето вършееха на хармана, пък и комбайнът беше наблизо. Помощниците на Касим спряха машината и също дотичаха.

Казват, че когато ковач тръгва на война, прощава се с чука и наковалнята. А моят Касим; беше майстор-ковач в работата си. Когато комбайнът спря, Касим, както разговаряше със съселяните си, погледна към шосето. В този момент дългата колона от мобилизирани, обоз и коне току-що се показа на завоя с червено знаме начело.

— На, татко, подръж! — Касим подаде поводите на Суванкул и тръгна към комбайна. Обиколи го, огледа го отвсякъде. И току се качи на платформата. — Хайде, Ешенкул, давай! Карай, както си знаеш! — викна той на тракториста.

Моторите бяха пуснати на половин оборот, почти не се чуваха, но сега ревнаха, гръмнаха, комбайнът затрещя, плъзнаха се веригите и като заизригва от вършачката вихри слама, зашиба пшеницата с курбелите. Подложил лице на палещия вятър, Касим се смееше, изпъваше рамене, сякаш нищо особено не беше се случило. Подвикваха си с тракториста, кимаха си, обърнаха в края на блока и отново подкараха. Комбайнът летеше по полето като степна птица. И за миг всички забравиха войната. Очите на хората бяха щастливи, ала най-горда от всички беше Алиман. Тя пристъпваше леко срещу комбайна и тихичко се смееше. Машината спря, ние отново помръкнахме. А Бекташ — синчето на съседката Айша, тогава беше дванайсет-тринайсетгодишен, това лято работеше на комбайна при сламата — се хвърли към Касим, започна да го целува, заплака. Изхапах си устните, идеше ми да ревна с глас, но помнех заръката на Суванкул, не посмях. Касим вдигна Бекташ на ръце, целуна го, сложи го на кормилото и бавно слезе по стълбичката. Наобиколихме го. Той се сбогува с помощниците си, с комбайнера и тракториста. Трябваше да побърза. Колоната на шосето се беше вече изравнила с нас.

Ето така изпровождахме Касим. А когато настана минута той да се метне на коня, Алиман, горката Алиман, без да гледа ни старо, ни младо, писна и като простреляна увисна на шията му. Лицето й без капчица кръв, само очите й горят. Насила я откъснахме. Но тя се отскубна от нас и отново се хвърли към мъжа си. И като малко дете все дърпаше Касим за ръката, не му даваше да сложи крак в стремето. Молеше го:

— Почакай! Само минутка! Само една минутка!

Касим я целуваше, придумваше я:

— Не плачи така, Алиман! Ще видиш, че утре ще се върна от гарата! Повярвай ми!

Тогава Суванкул рече на снаха си:

— Иди, Алиман, изпрати го до шосето. А ние тук ще се сбогуваме, няма да се бавим. — Суванкул хвана сина си за ръката и тихо каза: — Погледни ме в очите.

Погледнаха се.

— Разбра ли ме? — запита бащата.