Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ти, Джайнак, ходиш на гарата, не се ли чува случайно скоро ли ще свърши войната?

— Не, мамо, няма да свърши скоро — отговори тогава Джайнак. — Не е добро положението ни сега. Немецът напредва ли, напредва. Виж, ако нашите успеят да се позадържат и да ги отрежат отстрани, тогава можем и настъпление да започнем. Мисля, че това скоро ще стане. — Той замълча, шибна конете, обърна се и ме запита: — А ти, мамо, страхуваш ли се? Много ли? Недей, мамо, не се тревожи. Всичко ще се оправи, ще видиш.

Ех, мое глупаво момченце, така решил да ме успокоява, съжалил ме. Как да не мисля? И съвсем да престана да виждам, нищо да не чувам, не бих могла да не мисля.

Стигнахме в къщи, а Алиман седи и плаче, тестото незамесено. Хвана ме яд, аха да й се скарам: „Ти какво, да не си нещо повече от другите, не е само до твоя мъж, всички отиват. Какво си се разкиснала и отпуснала такава? Не бива така. Как ще живеем нататък?“ Но размислих, не казах тия думи. Пожалих младостта й. А може би не бях права, може би душата й трябваше да обгори още първите дни, та сетне да й бъде по-леко. Не зная, но тогава не рекох нищичко.

Касим се прибра привечер по залез-слънце. Щом се показа на вратата, Алиман заряза огнището, цяла в сълзи се втурна към него, увисна на шията му.

— Не искам да остана сама, не искам да остана без теб, ще умра!

Касим се връщаше направо от комбайна, целият бе в прах, плява, мазут. Свали от рамене ръцете на жена си и каза:

— Недей, Алиман, много съм мръсен. Да беше ми дала сапун и кърпа, ще ида на реката да се изкъпя.

Алиман се обърна, погледна ме, аз разбрах. Тикнах празната кофа в ръцете й.

— Хем и вода ще донесете.

Онази вечер се върнаха от реката късно, месечината се беше вдигнала високо-високо. Сама се оправях в къщи, пък и Джайнак ми помагаше. Към среднощ си дойде и Суванкул. Все го чаках, все го мислех къде ли се е запилял. А той още през деня препуснал в планината, докарал нашия кон, раванлията. Още жребче го бяхме купили за Касим, когато стана тракторист. Добър кон беше, бърз, с яки, кънтящи копита, задните му крака като че с бели чорапи. Цял аил го знаеше, момите песни пееха за него:

Бащата, изглежда, беше решил синът му да поязди на прощаване своя дорест буен кон, па макар и за ден-два.

Заранта на ранина всички потеглихме към военното окръжие. Ние с Алиман на бричката на Джайнак, а Касим и баща му — на конете си. Беше започнала масова мобилизация. Пълно беше с народ. Гледам — шосето черно-почерняло. Единият край на върволицата в Голяма клисура, другият се не види. Насъбрали се хора от всички селища — кой с коне, кой с волове. А в райцентъра не можеш си проправи път от народ и коли. Имаше и дечица, и старци, и бабички. И всичките се трупат край своите, ни крачка не мърдат. Едни плачат, други успели вече да си пийнат. Не току-тъй е казано: народът е море — има и дълбоко, и плитко. Та и тук в това шумно изпровождане на война имаше корави, спокойни джигити, които се държаха достойно, говореха разумно и дори веселяха народа, пееха и играеха под звуците на хармоника. Киргизки и руски песни се редяха една след друга, а „Катюша“ я пееха всички. Тогава я научих и аз. Мобилизираните не можаха да се поберат в широкия двор на военното окръжие, строиха ги по главната улица на селото и почнаха да ги извикват един по един. Хората изведнъж замлъкнаха, притаиха дъх. Погледнах тия, които тръгваха за фронта — гореща вълна опари гърлото ми. Като да ги бяха подбирали — все млади, здрави момчета. Тъкмо живот да живеят, да работят. Извикаха ли някого от списъка, той отговаряше „аз“ и хвърляше поглед към нас. Когато чух Суванкулов Касим, неволно цяла потреперих и нова вълна пареща болка замрежи очите ми. „Аз“ — отговори Касим. А Алиман силно стисна ръката ми. „Мамо“ — прошепна тя. Какво можех да сторя, разбирах — трудно и страшно й беше да се раздели, но кой можеше да стои настрана от народа, и то в такива тежки дни. Ех, Алиман, моя Алиман, и тя разбираше, че това го изисква войната, иска го цялата страна, но аз през живота си не бях срещала жена така да обича мъжа си.

Същия ден се върнахме в аила — научихме, че войниците ще заминават на другия ден. Касим ни придума да се приберем: „Какъв смисъл да се измъчвате тук, когато минаваме, ще изтичам да се сбогуваме.“ Добре, че колхозът ни е край шосето. Оставихме на Алиман коня на Суванкул, а ние се върнахме заедно с другите, с каруцата. Джайнак също остана в района, щеше да кара мобилизираните до гарата.