Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но оня, на когото нареждаше, го спря:

— Почакай, фуражката ти я отнесе реката. На, тури моята. Много припича днес.

Дълго гледахме подир младия ездач и чувахме как тревожно отеква сухият път под копитата на рижия, стрелнал се като птица жребец. Скоро прахта скри момъка от очите ни. А ние продължавахме да стоим на пътя, всеки умислен за нещо свое, и когато отведнъж ревнаха моторите на трактора и на комбайна, хората трепнаха, спогледаха се.

От този миг започна нов живот — животът на войната…

Ние бяхме далеч от грохота на сраженията, но до сърцата ни достигаха виковете на хората. Толкова години вече, не помнех такава жега, такъв пек. Плюнеш на камък — слюнката ври. Житата узряха отведнъж — за три-четири дни: навред до хоризонта се бяха ширнали сухи и жълти и чакаха жътва. Какво богатство само! Тежко ми беше, като виждах колко нещо се пилее от бързане. Сума ти зърно изпотъпкано, разпиляно, разсипано по пътя. Толкова припирахме, че не успявахме да вържем снопите, ами хвърляхме ръкойки с вили в ритловците — и хайде на вършачката, на хармана, а класовете се сипеха, ронеха се по пътя. Това все пак се ядваше, но хората — болно ти беше да ги гледаш. Всеки ден пристигаха повиквателни и призованите отиваха в армията, а онези, които оставаха, работеха. И в обедната жега, и в душните суховейни нощи — на жътва, на вършитба, при извозването на зърното — всички работеха без сън, без почивка. А работата все повече и повече се увеличаваше, защото оставаха все по-малко и по-малко мъже. Касим, горкичкият ми, мислеше, че ще смогне да се справи сам с толкова нещо: жътвата безнадеждно изоставаше, а той като луд гонеше своя комбайн по нивята. И комбайнът не млъкваше ни дене, ни ноще, поваляше житото ред след ред, бушуваше сред облаци нажежена прах не спираше. През всичките тия дни Касим не слизаше от машината, не се отделяше от кормилото. Дни наред стоеше под палещия вятър, като ястреб се взираше в мътното зарево, скрило неприбраното още зърно. Болеше ме, жал ми беше да гледам сина си, потъмнялото му лице, хлътналите му брадясали страни. Сърцето ми се обливаше в кръв. „Ой, ще се погуби той, ще му призлее от слънцето“ — мислех, но не се решавах да го кажа. По блясъка в очите му познавах, че няма да се даде, до последния час ще жъне.

И този час настана. Изтича Алиман до комбайна и се върна с обронена глава.

— Повиквателна получи — тихо рече тя.

— Кога?

— Току-що, по куриера на селсъвета.

Знаех — рано или късно ще дойде ред и Касим да отиде в армията като много други. И все пак, щом чух тази вест, краката ми се подкосиха. И такава болка закърши отмалелите ми ръце, че изтървах сърпа и седнах на земята.

— Какво прави още там, трябва да се стяга — изрекох с треперещи устни, които трудно ми се подчиняваха.

— Надвечер, казва, ще се прибере. Аз тръгвам, мамо, а вие съобщете на татко. Днес и Джайнак не се вижда. Къде ли се губи?…

— Върви, Алиман, върви. Замеси тесто. Скоро и аз ще се прибера — казах й.

Ала както си седях, така си и останах на стърнището, дълго не помръдвах. Нямах сили да вдигна от земята дори падналата от главата ми забрадка. И гледам тогава мравките във верига слизат по пътечката. Те също се трудеха, влачеха сламки и зърна и не подозираха, че наблизо стои човек със своята мъка, също труженик, във всеки случай не по-малък труженик от тях, и той дори им завижда в тоя миг, завижда на мравките, тия дребнички работари. Те можеха спокойно да си гледат работата. Да не беше войната, нима бих седнала да завиждам на мравешкия живот, срамно е да се говори…

В това време долетя Джайнак с бричката си. Тия дни той работеше с комсомолската бригада по извозването на житото на гарата. Види се, беше научил за повиквателната на брат си и бе дошъл да ме прибере. Джайнак скочи от бричката, вдигна забрадката и ме забради.

— Хайде, мамо, да си ходим — каза той и ми помогна да стана.

И потеглихме мълчаливо. Напоследък Джайнак се беше изменил до неузнаваемост, станал бе по-сериозен. По нещо много приличаше на оня руски момък, куриера. Същата суровост се посели в детските му очи. През онези дни и той се прости с ранната си младост. Тогава мнозина се простиха с нея… Мислех си за Джайнак и се сетих, че отдавна нямаме вест от Маселбек. „Какво ли става с него? Дали са го взели в армията? Защо не пише, защо не се обади поне с няколко реда? Да-а, отвикна от къщи, забрави баща и майка, позагрубя душата му в града. И какво ти учене сега, по-добре да си беше дошъл у дома, какво ще прави там?“ — тъжно си мислех, седнала в бричката, после запитах Джайнак: