Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И аз разкърших плещи, вдигнах глава, погледнах небето и в гърдите ми нещо трепна: както тогава, високо сред ясните звезди Кумовата слама като сребриста лента прекосяваше целия небосвод. И отново ми се стори, че наистина някой току-що е минал оттам с огромен наръч слама от новата жътва и я е разпилял по пътя си. Сякаш горе златисти сламчици осил и плява се раздвижваха от вятъра. Можеше дори да се различат разсипаните с плява зърна. „Боже мой!“ — учудих се в миг и си спомних и първата ни нощ, и нашата любов, и младостта, и онзи могъщ селяк от бляновете ми. Значи, всичко, що бяхме мечтали, се сбъдна! Да, земята и водата станаха наши, ние оряхме, сеехме, вършеехме свое жито — значи, изпълнило се е онова, което мечтаехме през първата нощ. Ние не знаехме, разбира се, че ще дойдат нови времена, че ще настъпи нов живот, а излиза, че заветната мечта на простичкия човек е еднаква с желанието на времето, желанието на доброто и справедливостта. Обзета от тия мисли, аз седях неподвижна и мълчах. Суванкул се обърна и каза:

— Какво, Толгонай, да не си заспала? Уморена си. Нищо, скоро ще си стигнем у дома. И аз съм като претрепан. — Помълча и попита: — Да свърнем по новата улица, а?

— Може — съгласих се аз.

Новата улица се строеше на едно пусто място в края на аила. Всъщност улица още нямаше. Пролетта само парцелираха местата за младите семейства. Тук-таме бяха вдигнати и стени. Касим и Алиман също получиха място там, та ни се искаше пътем да видим какво става. Денем в това усилно време минута не ти остава за своя работа. Касим, Алиман и Джайнак още пролетта бяха насекли кирпичи и ги бяха наредили да съхнат. Изкопаха и основите, а миналата седмица надокараха от реката камък за градеж. Добре, че избързаха, дордето реката не беше придошла. Голяма купчина камъни бяха струпани на двора. Суванкул остана доволен от работата на младите.

— Е, началото вече е сложено. Камъните ще стигнат и ще артисат — рече Суванкул. — Свърши ли жътвата, ще вдигнем стените, ще покрием, а останалото едно по едно ще оправим напролет. До зимата, все едно, няма да успеем. Как мислиш, Толгонай, прав ли съм?

— Прав си — отвърнах, — важното е да се покрие, останалото — лесно. — Сетих се за Джайнак, засмях се. — Наш Джайнак не мирясва, казва, че на събранието решили да кръстят новата улица Комсомолска. А Алиман го взема на подбив: „Ти, казва, Джайнак, като Настрадин ходжа — детето още неродено, ти го кръщаваш. Ожени се първо, построй си къща, улица направи, па тогава й измисляй име.“ А Джайнак пак: „Ти, казва, нищо не разбираш.“

Суванкул поклати глава и се усмихна:

— Вярно, извъди се един припрян. Но името на улицата добре го е измислил. Та нали стопаните са нови, млади хора. Народът расте, с всяка година се умножава. Аилът вече не ни побира, нови улици се раждат. Това е хубаво. Когато улицата се застрои, ще видиш, че синът ти е бил прав…

Когато водехме този разговор, ние и не подозирахме, че това е била най-проклетата нощ…

— Вдигни глава, Толгонай, съвземи се.

— Добре, какво друго ми остава? Ще се помъча. Помниш ли, родна земя, онзи ден?

— Помня го… Аз нищо не забравям, Толгонай. Откак свят-светува, следите на вековете са в мен, Толгонай. Цялата история се е побрала не в книгите, не в паметта на хората, не — тя е в мен. И твоят живот, Толгонай, е в мен, в моето сърце. Слушам те, Толгонай. Днес е твоят ден.

На другата заран преди изгрев-слънце захванахме работа. Тоя ден почнахме да жънем по стръмното, до самия бряг на реката. Ивицата беше тясна, там комбайнът не можеше да обърне, а класовете вече съхнеха — най-рано узрява по краищата. Тъкмо се наредихме една до друга, ожънахме по два снопа и отсреща се зададе конник. Изскочи откъм крайните къщи на Заречие и като оставяше подире си облак прах, препускаше направо през храстите, през тръстиката, сякаш го гонеха. Конят го изведе на крайбрежния чакъл. Без да завие, подкара животното по камънака, направо към реката. Ние с недоумение изправихме гърбове: каква ли нужда гони този човек, защо не свръща към моста, който е на хвърлей място по течението? Конникът беше русин. Той подгони рижия жребец право към водата и ние изтръпнахме: белята си ли търси там? Бива ли в такова време шега с реката: придойде ли, не кон, ами камила ще отнесе и помен от нея няма да остане.

— Ей, накъде, чакай, стой! — развикахме се ние.

Той ни викаше нещо, но от рева на реката нищо не се разбираше, чуваше се само едно:

— … а-а-а-а…