Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Нищо не разбрахме. И тогава той опъна юздата, та конят се изправи на задни крака и като го шибаше с камшика, насочи го към стръмното. Водата изведнъж го подхвана. Сред пенестите вълни се мяркаше само главата на коня, озъбена, с прилепнали уши. Момъкът с две ръце се беше уловил за гривата му. Вълните отнесоха фуражката, завъртяха я. Ние се щурахме по брега. Водата бързо отнасяше конника, ала той се пригаждаше към течението и цепеше напреко към брега. Отнесе го надалеч и той излезе чак при мелницата. Всички си отдъхнахме с облекчение. Едни се възхищаваха от смелостта на момъка, хвалеха го: „Юнак!“ Някой каза, че тази работа не е току-тъй, трябва да разузнаем, а друг недоволно вметна:

— Някакъв си пиян щурак се перчи, а вие търчите подире му.

И се поуспокоихме. Трябваше, да работим. „Ама наистина — помислих си, — трезвен човек не би рискувал така живота си.“

Когато комбайнът на Касим замлъкна отведнъж и спря — него ден той работеше край мелницата, — не обърнах на това никакво внимание: я каиш е паднал, я верига се е скъсала, каква ли беля не може да стане по време на работа. Алиман жънеше наблизо, но изведнъж викна с пронизителен, страшен глас:

— Мамо!

Изтръпнах. Тя стоеше бяла като платно, сърпът беше изпаднал от ръката й.

— Какво ти е? Змия ли? — втурнах се към нея. Мълчеше. Погледнах натам, накъдето се взираха широко отворените й уплашени очи, и примрях. Край комбайна се чуваха викове, от вси страни направо през пшеницата тичаха хора, други препускаха на коне, а трети, застанали прави в бричките, шибаха конете.

— Нещо се е случило, мамо! — запищя Алиман и се втурна натам.

Нечии думи ме прерязаха:

— Сигурно някой е паднал под ножа! Или го е захванал барабанът! Тичайте!

И всички жътварки се юрнаха подир Алиман.

„Боже, смили се над нас! Боже, смили се!“ — молех се аз тичешком и вдигах ръце към небето; като прескачах аръка, паднах, изправих се и отново затичах. Ох, как летях тогава през пшеницата! Река да викна да ме почакат, не мога, глас нямам.

Когато най-сетне стигнах до комбайна, около него се бе струпал сума народ. Нито чувах, нито виждах. Втурнах се през тълпата: „Стойте! Дайте ми път!“ — хората се отдръпнаха и когато край комбайна видях Касим и Алиман един до друг, като сляпа се хвърлих към сина си. Ръцете ми се тресяха. Касим пристъпи към мен, подхвана ме.

— Мамо, война! — сякаш отдалеч чух гласа му. Погледнах го, като да не разбирах какво значи тази дума.

— Война ли? Война, казваш? — запитах го.

— Да, мамо, започнала е война — отвърна ми той. А аз все още не можех да проумея какво се крие зад тази дума.

— Как така война? Защо война? Война, казваш? — повтарях тази странна, тази страшна дума, после изведнъж се ужасих и тихо заплаках от преживяния страх и от нечаканата вест.

Сълзите потекоха по лицето ми и като ме гледаха, жените се завайкаха, занареждаха.

— Тихо! Я млъкнете! — разнесе се в тълпата нечий мъжки глас.

Отведнъж всичко млъкна, сякаш очакваха този човек да им каже, че това не е истина. Ала той не каза нищо. И никой нищо не промълви. Само в степта стана така тихо, че от реката съвсем ясно се чуваше ревът на водата. Някой шумно въздъхна, размърда се. Отново всички настръхнаха, но никой не пророни дума. И отново в степта стана толкова тихо, че чувахме зноя как тънко свири като комар в ухото. Касим огледа хората наоколо си и тихо, като на себе си, промърмори:

— Сега бързо трябва да оправим зърното, та да не го затрупа снегът. — Помълча и току рязко отметна глава, заповяда на помощник-комбайнера: — Какво чакаш? Пали мотора! Ами вие какво гледате? Не успеем ли да приберем житото, зор ще видите. Хайде, хващай се за работа!…

Хората се размърдаха. И едва тогава забелязах руския момък от Заречие. Беше мокър до кости, но държеше потъмнелия кон за юздата. Когато хората тръгнаха, куриерът сякаш се събуди, бавно вдигна клюмналата си руса глава и почна да стяга подпругата на седлото. И аз видях, че е съвсем младичък, акран на мой Джайнак, само по-едър, по-плещест. Мокри кичури коса бяха полепнали по челото му, устните и лицето му цели в пресни драскотини, очите, още съвсем детски, в оня миг гледаха с такова сурово страдание, че разбрах: той току-що се е простил с начеващата си младост, станал е мъж, днес, за една сутрин. Въздъхна тежко, метна се на седлото и каза на едного от нашите момчета:

— Слушай, приятел, веднага намери председателя и бригадирите, предай им още сега да тръгнат за райкома. Пък аз продължавам, остават ми още два колхоза. — И опъна поводите.