Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ама какво, стрино Толгонай! — вика председателят. — Телеграмата е от Маселбек, от Новосибирск. — Че елате де, ето на, не бойте се! — И като се наведе от седлото, подаде ми хартишката. — Веднага — казва — тръгвайте за гарата, синът ви ще мине с влак, моли да отидете да се видите. Наредих да впрегнат бричката, поръчах да вземат сено и овес за конете. Не стойте, ами вървете да се стягате.

Такава радост ме обзе! Засуетих се, защурах се из ковачницата, не зная какво да правя. Ковачите ме отпратиха.

— Сами — викат — ще се оправим, бригадире, заминавай по-скоро на гарата, да не закъснееш.

Хукнах към къщи. В главата ми всичко объркано. Зная само едно: Маселбек моли да отидем на гарата, Маселбек иска да се видим. Търча по улицата, мраз, а изгарям, пот ме избива. Търча и само си приказвам като луда:

— Какво значи — моли? Ами че аз, синко мой, хиляди версти ще пробягам, за да те видя, като на криле ще се понеса!

Ех, майко, майко… И не се запита в оня час за къде заминава моят син, в каква посока.

Дотичах в къщи, надве-натри приготвих нещичко за хапване, месо сварих, Маселбек не е сам, а с другари, нека ги почерпи с домашно ядене. Наслагах всичко в една торбица и още същия ден заминахме с Алиман за гарата. Исках Джайнак да дойде, но той сам отказа.

— Не — дума, мамо, по-добре Алиман да отиде, пък аз ще си остана у дома, ще свърша това-онова. Тъй е по-редно.

Едва по-късно разбрах, че харно постъпи най-малкият ми син. Момче още, ама не беше глупав. Усетил беше, значи, какво става в душата на Алиман в онези дни, какво изживява, колко страда. Сам изтича Джайнак под навеса, дето работеше Алиман, сам повика жената на брат си. Отдавна не бях виждала снаха си така радостна. Цяла светна, пламна, разшета се повече от мен и току ме подканя:

— По-бързо, мамо, по-бързо се стягай. Ето ти шубата, ето ти топлата забрадка, обличай се, хайде!

И по пътя място не си намираше.

— Давай, дават по-бързо! — припираше тя каруцаря и току дърпа поводите от ръцете му, подвиква и шиба конете.

Бричката препускаше по утъпкания заледен път, конете бодро напредваха, меко подрънкваха, потропваха колелата на смазаните оси. През целия път валя сняг. Меко време. Алиман бе цяла в сняг, но не знаеше колко е хубава така. Той се трупаше върху главата й, по шалчето, върху непокорните кичури коса, по яката и нейният пшеничен загар, разлялата се по страните й руменина, нейните блестящи, черни, немирни очи и белите й зъби изглеждаха още по-красиви. На млад човек всичко му отива — дори снегът. Алиман не млъкна през целия път. Ту ме молеше да не казвам на Маселбек за нея, да видим дали ще я познае, като слезе от влака, ту се канеше незабелязано да се приближи зад Маселбек и да му закрие очите; какво ще рече той, навярно ще се уплаши и ще каже: кой си прави тия глупави шеги? И сама се смееше на своите измишльотини. Ех, Алиман, Алиман, снахице моя мила! Дали си е мислила, че аз не се досещам защо се държи така? И сама се издаде. Изведнъж млъкна, смехът й секна, тихо прошепна:

— Маселбек прилича много на Касим. Като близнаци са, нали?

Направих се, че не съм чула. А тя помълча, мислеше си нещо свое, сетне отново грабна поводите от момъка и отново завика, подгони конете.

Надвечер стигнахме на гарата. Още бричката не спряла, хукнахме с Алиман към линията, сякаш Маселбек щеше да пристигне ей сега. Там нямаше никого. Поогледахме се, умърлушихме се, стоим като сиротинки, къде да идем, какво да правим — не знаем. По траверсите метеше виелицата. Един локомотив пълзеше напред-назад, скърцаше, дрънчеше, мъчеше се да закачи заскрежените, помръзнали по местата си вагони. В жиците пропищяваше вятър.

Досега не бяхме посрещали влак, дори и през ум не ми мина да попитаме някого кое как става — кога да го чакаме. В същото време отдалеч се чу свирката на локомотив, влакът се показа.

— Иде, мамо! — каза Алиман.

Коленете ми се разтрепериха, хвана ме страх. Влакът бързо се приближаваше. Ей го, мина локомотивът цял в сняг. Спря. Затичахме покрай вагоните. Бяха претъпкани. Жени, деца, но и много войници, кой ги знае кои бяха те и за къде пътуваха. Спирахме пред всеки вагон и питахме:

— Има ли тук Маселбек Суванкулов? Кажете, моля ви се, има ли при вас Маселбек Суванкулов?

Едни отговаряха, че не го познават, други мълчаха, някои се усмихваха. Докато тичахме покрай вагоните, влакът потегли. Само три минути престой имал на тая гара. Стояхме така, сякаш из ръцете ни е изхвръкнала птица. Тогава към нас се приближи възрастен железничар, русин, с черна полушубка и валенки. Бях го видяла да посреща влака. Запита ни кого чакаме. Разправихме му, показахме телеграмата от Маселбек. Сложи си той очилата, дълго мърда устни, па каза: