Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Синът ви пътува с военен ешелон. Но с кой ешелон и по кое време ще мине оттук, не се знае. Ако няма закъснение, трябва да пристигнат тая нощ или утре. Пък може и да е минал вече. Колко ешелони само минават на ден, отлитат в една или друга посока, някои хич и не спират, транзит минават. Съвсем оклюмахме.

— Ех, война, война — въздъхна железничарят, обърка всички ни! Какво сега, на вятъра ли ще стоите? Влезте вътре, има стаичка за чакане. Стойте там, а зададе ли се влак, излизайте да го посрещате… Друг изход няма.

В малката чакалня имаше десетина човека. Лежаха по пейките. Животът ги беше подгонил по пътища, по гари, май бяха свикнали с това, чувствуваха се като у дома си. Едни спяха спокойно, други си приказваха, пушеха, в ъгъла двамина пиеха вряла вода от алуминиеви канчета — пареше им, подухваха, а един тихичко подрънкваше на китара и си тананикаше под нос. Лампата помигваше, кадеше, дългото й мръсно шише беше почупено. Огледахме се с Алиман в сумрака и се сместихме в края на една пейка. Още неседнали и се чу потракването на влак, втурнахме се към вратата. В тъмното вятърът подхвана полите и ръкавите ни. Влакът беше товарен. Войници не се виждаха, но ние тичахме покрай вагоните и викахме:

— Има ли тук Маселбек Суванкулов?

— Маселбек Суванкулов има ли при вас?

Никой не отвръщаше, нямаше никого. Когато влязохме в чакалнята, там вече всичко спеше.

— Мамо, полегни, почини си, аз ще гледам за влака — каза Алиман.

Прислоних глава на рамото на снаха си, мислех си — ще подремна, ама къде ти. Какъв ти сън? Пък и можеше ли да се мисли тогава за такова нещо, щом не само със слуха, ами със сърцето, с разума си долавяш приближаването на влаковете, през девет земи усещаш под краката си първото неуловимо потреперване на пода и веднага се стряскаш. От която и посока да се зададеше влак, ние рипвахме, грабвахме торбата и тичахме навън.

Минаваха ешелон след ешелон, ала Маселбек го нямаше в нито един от тях. Към полунощ земята под краката ни отново замърда, ние се сепнахме и изскочихме навън. От двете страни на дефилето едновременно се чуха екливите свирки на локомотивите, влаковете пристигаха едновременно от двете страни. Объркахме се, защурахме се и се озовахме между двата коловоза. С оглушително нарастващ писък влаковете се срещнаха и без да спират, набирайки скорост, отлетяха. И загърмяха колелата, зарева вятърът, снежният вихър ни омота, силеше се да ни запрати под вагоните.

— Мамо! — извика Алиман, хвана ме, залепи ме за фенерния стълб, здраво ме стисна в прегръдката си, не ме пущаше.

Взирах се в прелитащите като мълния прозорци: може и да видя Маселбек, ами ако моят син е там, пък аз не зная? Релсите стенеха под забързаните колела, както стенеше душата ми от страх по сина. Влаковете профучаваха, вдигайки подире си облаци сняг, а ние още дълго стояхме, притиснати о фенера.

До сутринта не подвихме крак с Алиман, все тичахме напред-назад покрай ешелоните. Преди разсъмване, когато бурята изведнъж миряса, откъм запад пристигна ешелон — такъв още не бяхме виждали: вагоните погорели, без покриви, с избити врати. В целия ешелон жива душа няма, по празните вагони гробна тишина. Миришеше на дим, на горяло желязо, овъглени дъски и боя.

Вчерашният железничар с черната полушубка се приближи с фенера.

Алиман го попита шепнешком:

— Защо е такъв този ешелон?

— Бомбардирали са го — прошепна той.

— Ами тези вагони къде отиват сега?

— На ремонт — все така тихо, отговори железничарят.

Слушах разговора и си мислех за онези, които са пътували с тия вагони, които сред дим, викове и пламъци са се простили с живота, за тези, на които са откъснати ръце, крака, които са оглушали, ослепели за цял живот… А бомбите са само отзвук на войната. Какво ли е тогава самата тя?

Дълго стоя разнебитеният ешелон на гарата, сетне тихичко потегли и като потракваше печално, замина нанякъде. Гледах подире му с тежка мъка на душата: и Маселбек ще замине за там, откъдето се връща този ешелон. А какво ли е станало с Касим? Как ли е Суванкул? Пишеше, че са някъде край Рязан. Това трябва да е било близо до фронта…

Настана утрото. Време беше да се връщаме — сеното на конете свърши. Ами ако Маселбек още не е минал, тогава? Толкова чакахме, жалко! И тъй мислехме с Алиман, и иначе — не посмяхме да си тръгнем.

Времето беше както и предния ден — ветровито, студено. Не току-тъй наричат дефилето при гарата кервансарай на ветрове. Изведнъж облаците се разкъсаха, надникна слънцето. „Ех — помислих си, — да можеше и синът ми да блесне така ненадейно като слънцето зад облаците, поне за миг да го видят очите ми…“