Средновековни китайски новели

Свети млада луна през бамбукови щори,
вън, във синия здрач, рой светулки се стрелкат.
Вече плахо просветват далечни простори,
зеленеят по-ярко дръвчетата в двора.
Дракон-вятър свисти през бамбука във парка,
песента на луан 104люшва туна 105догоре.
Като лека мъгла падат тънки коприни,
звънва накит-нефрит, със ветреца говори…
Жезъл пурпурен грей — мина Златната майка 106
и нефритов отрок 107горе облака пори.
Тази нощ прави хората тихи, смълчани,
с тъжен ромон на дъжд утринта се разтвори.
Грейват шити пантофки със бисерен блясък,
везан дракон пред цвете сияйно спи морен.
Феникс-накит, игли 108от нефрит скъпоценен…
Плащът пурпур и ясна дъга е затворил.
— Аз от езеро светло нефритово 109ида,
а отивам в лазурен дворец чудотворен.
— Аз бях тръгнал на север от Ло, но неволно
тук, на изток, към къщата Сун свърнах морен.
Отначало задевките плахо посреща,
после тайно съчувствие сменя отпора.
Виж — криле на цикада — коси непокорни,
а пристъпи ли — блясък забулва простора.
Тя извива лице — и се сипят снежинки,
във леглото обгръщам коприна отгоре.
Пърхат ян и юан 110, неразделни до края,
фей, във клетка със цуй 111, гали свойта изгора.
Нежен свян е събрал, свил е черните вежди,
пламък алени устни стопи и притвори.
Това тяло струи аромат орхидеен,
в гладкост кожата може с нефрита да спори.
Няма сила тя вече ръка да помръдне,
след насладата бурна надви я умора.
Пот на бисерни капки струи по челото,
разпиля се косата — глава тя обори.
Колко радост щастливата среща ни даде!
Ала чуй — пета стража удари и скоро
тази среща ще свърши. Печална раздяла!
Непосилна… Но можем ли нещо да сторим?
Чисти думи на вярност във клетва изричаш,
ала в облика дивен стаена е горест,
Дар ми даваш — халка, да ни свързва навеки,
шнурче с възли за общите чувства говори.
Вместо пудра — сълзи, огледалцето казва.
Над светилника блед пеперуди се вият.
Просветлява навън, още меко, безсилно.
Виж, и слънцето тръгва — нагоре, нагоре…
Аз потеглям към Ло. Пее флейтата нежно,
бродя в стръмната Сун аз, свирач неуморен.
Мойта дреха попи аромата на мускус
и червило открива в постелята взора.
Там, край бента, тревата е гъста и мека,
в унес виждам Пънлай 112 — днес така ми се стори.
Цинът скромен зове като жерав печален,
чака бистрата Хан своя лебед 113по-скоро.
Не прорязва човек висините небесни.
Трудно можеш преброди и морски простори.
Облак-скитник къде ли да спре да почине!
И стои Сяошъ 114още в кулата горе…