Средновековни китайски новели

След няколко месеца той отново пристигнал в Пу и те отново се срещали у семейство Цуй.

Цуй умеела изкусно да пише 92, обичала и да съчинява. Чжън неведнъж искал, но така и не могъл да прочете нещо от това. Често я подбуждал, като й показвал свои съчинения, но тя не им обръщала особено внимание. Изобщо Цуй се отличавала с това, че имала забележителни способности, а си давала вид, че не умее; била остроумна и красноречива, но в разговор немногословна. Изпитвала към Чжан много дълбоки чувства, но никога не свързвала чувствата с думи. Дори когато я обземала безмерна тъга, тя умеела да я прикрие. Изобщо в израза й рядко забелязвали радост или гняв. Понякога, когато била сама нощем, свирела на цин 93и печалните мелодии пораждали тъга. Веднъж Чжан приближил крадешком, чул я, поискал пак да слуша, но тя повече не свирила. Сега Чжан бил още по-очарован от нея.

Скоро се наложило Чжан пак да замине на запад — наближавало времето на държавните изпити 94. Вечерта преди заминаването той не говорил вече за чувствата си, само въздишал печално, седнал до Цуй. Цуй вече тайно узнала, че ще се разделят и му казала почтително и спокойно с приятния си глас:

— Да се започне с разпуснатост и да се свърши с изоставяне — така става обикновено. Аз не смея да ви мразя. Но навярно би трябвало, щом вие дадохте воля на чувствата си, пак вие да сложите край и да проявите добротата си. Тогава ще удържим нашата клетва за вярност до гроб. А сега защо трябва така дълбоко да изживявате това пътуване? Вие не сте радостен, а аз нямам начин да ви дам спокойствие. По-рано често казвахте, че свиря добре на цин. Тогава се стеснявах и не можех да го направя. Но сега вие заминавате и аз ще изпълня желанието ви.

Тя наредила да избършат праха от цина и започнала да свири встъплението към „Дъгоцветна дреха от пера“ 95. Но не изсвирила и няколко тона, и печални звуци внесли ропот и смут, истинската мелодия станала неузнаваема. Всички наоколо почнали да въздишат и да плачат. Цуй, изплашена, спряла да свири, захвърлила цина, сълзите й бликнали, тя избягала при майка си, вдовицата Чжън, и вече не се върнала. На другата сутрин Чжан потеглил.

На следната година, след като не удържал победа в литературното сражение, Чжан останал в столицата. Той пратил на Цуй писмо, в което надълго описвал чувствата си. Отговорът на Цуй, предаден тук грубо и неумело, гласял:

„С благоговение чета пристигналата вест — вашата нежност и обич са твърде дълбоки. У мене се преплитат нежните чувства на радост и печал. Много мило е от ваша страна, че ми пращате и кутия с украшения за глава и пет цуна червило, като ми пожелавате да кича главата си и да крася устните си. Благодарна съм за особено голямата милост, но за кого да се крася? Гледам тези неща и скръбта ми расте, редуват се само печал и въздишки. Горещините преминаха и за вас сега е по-добре да останете на работа в столицата, пътят за издигане е в спокойствието. Жалко е само, че аз, нищожният човек, завинаги ще бъда изоставена. Какво бих могла да кажа, щом това е съдба? Вие заминахте, есента вече дойде, а аз съм съвсем объркана, сякаш съм изгубила нещо. Сред глъчка и шум понякога се заставям да говоря и да се смея, но през пустите самотни нощи сълзите ми се леят непрекъснато. Дори когато заспя, често ме души плач от мисли за тъжната раздяла. Понякога ми се струва, че всичко е както преди, че тайната ни среща още не е свършила, но аз трепвам — и всичко изчезва. Половината постеля е сякаш още топла, а оня, за когото мисля, е много далеч. Струва ми се, че се разделихме вчера — всичко отмина толкова бързо с изтеклата година! Чанан е място на удоволствията, където много неща привличат, възбуждат чувствата. Какво щастие е това, че вие не забравяте мене, далечната, нищожната, и не ви омръзва да мислите и да се грижите за мене! Аз нямам с какво да ви се отблагодаря. А на клетвата до гроб аз ще бъда вярна и няма да й изменя. Нашата роднинска връзка ви доведе на гощавката заедно с мене. Подмамена от прислужничката, аз стигнах до непозволителна искреност. Чувствата между двама млади не могат да се сдържат. Вие проявихте трогателната настойчивост на оня, който свирил на цин 96, а аз, нищожната, нямах твърдостта на онази, която хвърлила совалка 97. И на една постеля с вас аз бях обзета от дълбоко чувство на преданост. Моите жалки чувства към вас ще си останат завинаги. Как можех да предположа, че като ви видя, няма да мога да сдържа чувствата си! Стигнах до позора сама да ви се обрека и вече няма да подам на другиго превръзката за глава 98. До смъртта си ще изпитвам огорчение от това и ще сдържам въздишките си, но защо да говоря за тези неща!…