Средновековни китайски новели

Когато се заговори за Средни векове в китайската история и по-конкретно в китайската литература, трябва да се има пред вид периодът от III до XVII в. — период, твърде продължителен, наситен със събития, а що се отнася до прояви в областта на литературата — отбелязан с два „златни века“: на поезията и на драмата, и с цяла поредица имена на талантливи творци с общокитайско и световно значение.

По стара китайска традиция този период, който съответствува на европейското понятие „Средни векове“, в Китай се дели на епохи или по-точно — на династии, в чиито рамки, с по-голям или по-малък успех, се вмъква развитието на отделните жанрове и на литературата като цяло. Така например достатъчно е да кажете „танска поезия“, за да стане ясно, че имате пред вид периода от VII до X в., т.е. времето на династия Тан, когато са живели, вдъхновено са творили и най-често са угасвали в заточение личности като бунтаря-епикуреец Ли Бо, Ду Фу — поета на нещастните и обезправените, Ван Вей — поет и художник, забележителен пейзажист, за когото казвали, че стиховете му са картини, а картините му — стихове, Бо Цзюй-и — поета-певец на народа и по най-общи пресмятания още две хиляди двеста деветдесет и шест поети!

Времето на династия Тан е знаменателно в много отношения. Преди всичко, постигнатото тогава обединение на Китай дава възможност да възникне една от най-силните държави в света по онова време, стабилна вътрешно и авторитетна в политическо и икономическо отношение за редица далекоизточни и средноазиатски държави и племена.

В областта на културата през този период може да се говори за истински разцвет. Точните науки, особено математиката, отбелязват такива достижения, като създаване на обобщаващия труд „Древна аритметика“, установяване на астрономически и физически закони и т.н. Ако си послужим пак с цифрите, дори като вземем под внимание тяхната все пак относителна по онова време точност, можем да говорим за съществуването на една армия от 3260 учени-математици през VII век. Още по-рано, около VI в., е зарегистрирана появата на ксилографията. Огромните императорски, държавни и частни библиотеки (в тях понякога се наброяват по стотина хиляди „цзюана“, т.е. тома) се попълват вече много по-изобилно и по-редовно, избягната е опасността от изчезване на редки, трудно и бавно размножавани ръкописи.

Подемът на градовете в империя Тан може да се илюстрира най-ясно с примера на столицата — Чанан. Според достигналите до нас сведения Чанан е бил град с два милиона население, един от най-оживените някога политически, търговски и културни центрове на азиатския свят.

Възходът на империя Тан, изграден върху основите на централизирана икономическа, политическа и военна власт, продължава до средата на VIII век, когато централизацията започва да спъва развитието, да сковава инициативата и преди всичко да изстисква последните сили на основната маса население, опората на държавата — земеделците. Необходимостта от смяна на системата се изразява в назряващо във всички слоеве на народа недоволство, докато накрая избухва в няколко поредни въстания и една от най-големите в историята на Китай селски войни.

Точно тогава, през бурните години на недоволство, упадък, вътрешни и външни борби, настъпва разцвет в областта на литературата — изводът, че определени периоди от разцвета на изкуството не се намират в никакво съответствие с общото развитие на обществото (К. Маркс), намира в този случай едно от своите потвърждения.

Още през първата половина на VII век империята заздравява идеологическите си основи — официална идеология на Китайското средновековие е конфуцианството — чрез ново тълкуване и систематизиране на конфуцианските канони, изиграли ролята на, библия, коран или авеста. Така възниква сборникът „У цзин чжън и“ („Пет канона с правилно тълкуване“) — от неговото най-подробно познаване е зависело например придвижването по дългата йерархична стълба.

Литературата в Китай по това време, както и по-късно, заема едно от първите места в умовете и сърцата и едно от последните в почти всички издавани тогава сборници: възприетото и станало традиционно делене на писмената литература предвижда на първо място каноните, на второ — историята, на трето — философията и едва на четвърто — така наречената смес, където именно се поместват и произведения на художествената литература. Но това, разбира се, не пречело на почитателите й да преписват и отпечатват отделно любимите си автори и дори да пишат техните стихове по стените на странноприемници и манастири.