Средновековни китайски новели

Общото недоволство намерило израз в едно много показателно движение — „фу гу“ или буквално „връщане към древността“. Там, в древността, се търсят примери на идеални владетели и форми на управление, там се търсят също тъй проблеми и теми за нови произведения. Друго явление, което привлича вниманието, е подчертаният интерес към човека: не към добродетелния герой или император, провъзгласен в конфуцианските канони за непоклатим идеал, а към обикновения човек с неговите обикновени човешки мисли и чувства.

На основата на тези и редица други явления в последно време сред литературоведите все по-осезателно и уверено си пробива път мнението за Китайско възраждане като част от един още по-всеобхватен процес, наречен Източно възраждане или Източен ренесанс. Читателят сам ще се убеди в правдоподобието на едно такова схващане, след като се запознае с предлаганите тук произведения. Аналогиите със Западния ренесанс, колкото и плахи или предпазливи да са те, са очевидни. Разбира се, тук нито може да се търси пълно тъждество на процесите, нито пък трябва да се забравя спецификата в развитието на Изтока и Запада.

Бурното развитие на поезията, характерно за този период, предоставя на прозата твърде малко имена и творби. Но в замяна на това танската проза обхваща едни от най-изящните и силновъздействуващи произведения на класическата китайска литература.

Танска проза — това означава преди всичко жанра „чуанци“ — новела. Тя продължава линията набелязана през предшествуващите два-три века от така наречените „сяо шо“ — малки историйки, най-често анекдотични, с които са се развличали широките слоеве градско население, изразявайки отношението си към едни или други личности и събития.

Повечето от танските новелисти са били хора, които развълнувано и угрижено са следили пътищата на развитие на империята или дори сами са участвували в управлението й. Упадъкът, на който са били свидетели, ги е подтикнал да търсят нови идеали и нови герои.

Третирането на темата за любовта, и то по един твърде свободен начин, е първата смела крачка по пътя на правдивото отразяване на човека. Най-показателен пример в това отношение е новелата „Историята на Ин-ин“. Чувството на двама млади, надхвърлило рамките на всички условности и ограничения на своето време, с неговите строги феодално-конфуциански норми, блясва с цялата си сила във всички перипетии, докато стигне до завършек, при който конфликтът между любов и дълг (дълг в официалния, а не общочовешкия смисъл на думата) води до неочакван край. Той и до днес продължава да буди недоумение и да предизвиква спорове. Такъв завършек очевидно е или резултат на вътрешни противоречия у автора, Юан Чжън, или пък допълнение на нечия грижлива ръка, опасяваща се от „безнравствено“ влияние. Но дори подобни дисонанси не са в състояние да засенчат общото впечатление от тази новела, една от най-съвършените в този жанр.

Читателят ще се запознае и с една от първите новели-памфлети (анонимна): „Допълнение към историята за бялата маймуна от Цзян Цзун“. Героят, Ъуян Хъ, е историческа личност. Очевидно ненавистта на политическите му противници е толкова силна, че се пренася дори върху неговия син чрез странната история за произхода му.

Понякога елементите на необичайното, фантастичното надделяват („Книга за древните планини и реки“). Тогава на читателя се поднася съчетание на древни митове с по-късни легенди, предадени както винаги в такива случаи, с изключителна точност и стремеж към сливане с действителността, било чрез вмъкване на исторически съществували личности, било чрез цитиране на реални географски названия. Добросъвестен „свидетел“ на странни случки е понякога и самият автор.

Заслужава внимание още един факт, отразен в новелата „Историята на Се Сяо-ъ“. В края на новелата, където авторите често предлагат на читателя своего рода „moralité“, простата вдовица Се Сяо-ъ бива приравнена към героите на „Чунцю“ („Пролет и есен“) — един от официалните конфуциански канони, в който са записани деянията на древни императори. Смелост, която граничи с кощунство!

Една от особеностите на новелите, както тански, така и от по-късно време, е преплитането на прозаичен и поетически текст. Въздействието на този похват личи най-ясно в „Историята на Ин-ин“. Строгата форма на танския стих предполага определен брой йероглифи (т.е. срички и много често — думи) в един ред, обикновено четири, пет или седем на брой и строго разположение на римите, които изпълняват такава важна функция, че размерите на едно поетично произведение се определят не по броя на редовете, а по броя на римите. За съжаление спецификата на древнокитайския език (моносилабичност, наличие на тонове) не може да бъде предадена в превод. Стремежът тук е все пак максимална смислова близост до оригинала, еквилинеарност и спазване на римуването.