Средновековни китайски новели

Сановниците около него му завиждали и отново го наклеветили, че се е сприятелил с пълководци от граничните земи и замисля беззакония. Наредили да го хвърлят в тъмница. Пратените хора вече стигнали до дома му и бързали да го заловят. За изплашения Лу това било съвсем неочаквано, той казал на жена си:

— Аз съм от Шандун, там имах пет цина хубава земя и тя ми стигаше да ме опази от студ и глад, защо ми трябваше да търся кариера? Ето докъде стигнах сега. Да можех да облека старите дрехи, да яхна врания кон и да тръгна по ханданския път — но това е невъзможно!

И измъкнал меча си да се самоубие. Но жена му го спасила — удържала го и така избягнали самоубийството. Другарите му по нещастие загинали до един, само той останал жив, защото го защитил един столичен чиновник. Отменили му смъртното наказание, заточили го в Хуанчжъу.

След няколко години императорът узнал, че той е несправедливо обвинен, върнал го и го направил секретар на съвета, удостоил го с титла княз на Иен, оказал му изключителни милости.

Ду имал петима сина — Цзиен, Чуан, Вей, Ти и И — всичките много способни. Цзиен се издигнал до цзиншъ и станал чиновник в службата за награди. Чуан бил назначен цензор, Вей — помощник по церемониите в храма на прадедите, Ти — управител във Ванниен, а И, най-умният, на двадесет и осем години станал помощник и съветник на императора. Жените и на петимата били от знатни родове в Поднебесната и Лу имал над десет внука.

На два пъти Лу бил заточаван далеч по границата и пак издиган до министър, бил ту в столицата, ту в провинцията, обикалял дворци и палати. Вече петдесетина години той бил извънредно уважаван, заемал блестящо положение. По характер бил непостоянен, много разточителствувал, прекалено обичал безгрижието и удоволствията. Във вътрешните си дворове имал свирачки и наложници — все първи красавици. Постоянно получавал подаръци — хубави земи, красиви сгради, хубавици, породисти коне… невъзможно било да се изброи всичко. През последните години той постепенно почнал да старее и да отпада, много пъти давал молби да го освободят от служба, но не му разрешавали. Когато заболял, пратеници от двореца идвали един след друг да го навестят, лекували го прочути лекари, той вземал най-скъпи лекарства, нямало нищо, което да му липсва. Когато краят му наближил, Лу представил на императора доклад, който гласял:

„Аз, покорният ви слуга, съм от Шандун, там моето удоволствие бяха нивата и градината. Съдбата случайно ме срещна с вас, премъдрия, и аз получих редица чинове и почести. Бивал съм удостояван с особени награди, почит и големи милости. Вън от столицата аз бях пълководец, в столицата се издигнах до министър. Животът ме тласкаше ту към столицата, ту извън нея, годините минаваха една след друга. Срам ме е, че получавах толкова височайши милости, а съм безполезен за вас, премъдрия. В страх и грижи, ден след ден, не усетих как дойде старостта. Тази година навърших осемдесет, завърших трите служби 30, и сега вече камбаните заглъхват и водният часовник спира, костите ми са стари, болестта се засилва и надделява, аз съм безполезен. Да се грижите за мене, вече няма смисъл. Благоволете да отговорите, че ме пускате, освобождавате ме от задълженията ми, проявете тази голяма милост и аз завинаги ще се разделя с премъдрата династия. Изпълнен с безкрайна преданост, почтително поднасям написаното и признателно благодаря.“

А височайшата повеля гласяла:

„Вие сте умен и добродетелен, станахте мой министър. Вън от столицата ми бяхте опора, в столицата спомагахте за разбирателството, двадесет и четири години имаше спокойствие и това беше благодарение на вас. Сега вие приличате на болно от шарка дете, но след ден-два вие ще оздравеете. Нима тази болест е толкова тежка, че предизвиква такава скръб? Пращам сега пълководеца Гао Ли-шъ да ви навести. Той ще ви донесе и една каменна игла 31 — подарявам ви я, сам съм я използувал. Желая ви всичко да свърши благополучно, надявам се, че ще се поправите.“

Същата нощ сановникът умрял.

Лу се протегнал и се опомнил. Видял, че лежи в хана, а старецът седи до него. Просото, което ханджията варял, още не било готово, всичко си стояло както преди. Момъкът изумен станал и попитал:

— Нима всичко това беше сън?

А старецът му рекъл:

— Ето такъв е и човешкият живот.

Момъкът дълго стоял огорчен и недоумяващ, най-сетне благодарил на стареца:

— Аз познах докрая пътя на славата и позора, съдбата на прославата и неизвестността, правото на придобивката и загубата, живота и смъртта. С това вие искахте да възпрете моите желания. Смея ли да не си взема поука?