Скандинавска митология

— Ето и стръвта!

— Как!? Ти си посмял да убиеш моя любим бик!? — яростно изревал великанът. Но видял, че Тор поглажда с ръка дръжката на Мьолнир, стиснал устни и отишъл да приготвя лодката.

— Аз ще седна на веслата, Хюмир — казал Тор, когато я спуснали във водата.

— Както искаш — усмихнал се великанът. — Боя се, че скоро ще се наложи да те сменя.

За негово удивление асът, който в сравнение с него бил съвсем малък, гребял много добре и лодката се носела по вълните по-бързо от птица.

След два часа хримтурсът помолил Тор да спре.

— Стигнахме. Ето тук ловя риба.

— Ти стигна, ала аз още не съм — продължил да гребе Богът на гръмотевицата.

— Опасно е да плаваме толкова навътре в морето, Тор. Така ще стигнем до мястото, където лежи змията Митгард — казал великанът.

— То далеч ли е?

— Ако така усилено гребеш — час път!

Тор кимнал, без да отговори, и налегнал по-силно на греблата.

— Ти да не би да не си чул какво ти казах? — промълвил великанът.

— Чух.

— Тогава защо не спреш?

— Защото ми се ще да отидем малко по-далеч.

Хримтурсът се надигнал. Мислел със сила да отнеме греблата, но погледът му отново се спрял върху Мьолнир и седнал обратно на мястото си. Известно време мълчаливо стрелкал с очи Тор.

— Моля те, Тор, да се връщаме. Ние плаваме над чудовището!

— Тъкмо това ми трябва, Хюмир! — възкликнал Богът на гръмотевицата и пуснал веслата. Надянал бързо вълшебния си пояс, който удвоявал асовската му сила.

После сложил главата на бика на куката, завързал я здраво за влакното и с всичка сила я метнал в морето.

С нарастващ страх великанът следял всяко негово движение.

— Какво правиш? Какво си намислил? — повтарял той непрекъснато.

Куката с примамката потънала дълбоко. Изведнъж нещо така силно я дръпнало, че лактите на Тор се ударили в борда на лодката.

— Хванах я! — закрещял той тържествуващо.

Не грешал. Змията Митгард налапала наистина примамката, ала да се измъкне такъв гигантски звяр, никак не било лесно. С голям труд Тор се повдигнал първо на колене, после — на крака. Започнал ожесточена борба. Богът на гръмотевицата държал и дърпал с всичка сила влакното и не обръщал внимание, че лодката почти до ръба е потънала във водата.

Чудовището отчаяно се съпротивлявало, но той го издърпвал бавно. Накрая на повърхността се показала огромната безобразна глава.

Хюмир се вцепенил от ужас. Гледал ту изпъкналите хладни и пълни с безпощадна ненавист очи на дъщерята на Локи, ту черните горящи с ярък пламък очи на Тор и не можел да реши кои от тях са по-страшни.

Внезапно се разнесъл трясък. Дъното на лодката не издържало и се пробило. Богът на гръмотевицата се намерил във водата, която стигнала до гърлото му. Напипал с крака пясък, но не изпускал от ръце въдицата, на края на която се намирал неговият враг.

— Ето, че пак се срещнахме, Митгард! — възкликнал Тор.

В същото време Хюмир седял на кърмата на потъващата лодка. Ала когато го заляла водата, разбрал, че ще потънат и се сепнал. Извадил ножа и бързо прерязал въжето, на което висяла змията. То изпращяло и чудовището веднага потънало в морето.

— Не, почакай, няма да избягаш така лесно! — завикал Богът на гръмотевицата и метнал Мьолнир.

Чукът плеснал във вълните и след миг излетял в ръцете на стопанина си. Там, където потънал преди миг, морето се оцветило в червено. Това навярно била кръвта на змията Митгард.

Тор се извърнал към Хюмир.

— Едва не изпуснах смъртния си враг заради теб и даже не зная дали да те убия или не — треперещ от гняв изрекъл той. — Заслужаваш смърт, но не мога да забравя, че съм ти гост. Ето ти нещо по-друго…

Извъртял се и така силно го плеснал по лицето, че той прелетял през борда и паднал във водата.

Без да го погледне повече, Тор заизбирал по-плитките места и закрачил към брега. След няколко часа се добрал до своята колесница и се върнал в Асгард.

Много по-късно оттам се завърнал у дома и Хюмир. Бил мокър до кости и здравата измръзнал. Проклинал от цялата си душа Бога на гръмотевицата и се зарекъл повече да няма работа с асите.

Дали е убил, или не змията Митгард, никой не знае. Дори и Тор.

Но норните са сигурни, че тя е оживяла. Само е била тежко ранена.

— Ще дойде ден — казват мъдрите деви, — последен за нея и за Тор, когато двамата отново ще се срещнат.

Но кога и колко далеч е този ден в бъдещето, не знаят дори и норните.

Гномът Алвис бил много умен, много по-учен от своите събратя. Знаел почти толкова, колкото някога знаел Квасир, и страшно се гордеел с това.