Скандинавска митология

— Добре посрещаш гостите си, Хейрьод — казал отгоре Тор. — Но аз не съм свикнал да седя толкова високо.

Богът на гръмотевицата чувствал, че някой подпира стола отдолу и се оттласнал с тоягата силно от тавана. За щастие той успял да се спусне със стола толкова бързо, както се и вдигнал. Едновременно със спускането се чули гръмки стонове и пукане на кости.

Тор погледнал под стола и видял двете дъщери на Хейрьод да лежат със счупени гръбнаци.

— Вижда се, че съм доста тънък и не е леко да ме задържат, особено пък жени — засмял се Тор.

Великанът гледал известно време ту госта, ту мъртвите си дъщери, после стремглаво се хвърлил към огнището, хванал с машите нажеженото до бяло желязо и го метнал към аса.

Благодарение на ръкавиците на Грид Богът на гръмотевицата хванал желязото, без да пострада.

— Такива пикантерии не са ми по вкуса, Хейрьод. Ще се наложи да си ги изядеш сам — светнали гневно очите на Тор.

Хейрьод се прикрил зад стоящата в залата колона. Но смъртоносното желязо излетяло от ръцете на Бога на гръмотевицата и пронизало великана в коварното сърце.

„Сега сигурно никой от хримтурсите никога вече няма да ме покани на гости! — казал си Тор и се отправил по обратния път към Асгард. — Нищо! Аз ще идвам при тях без покана…“

Победите над Трюм, Хрунгнир и Хейрьод прославили името на Тор из целия свят. Великаните не се осмелявали повече да напускат Йотунхейм и да нападат Земята. Ала Богът на гръмотевицата все не бил доволен. Не можел да забрави своето пътешествие във великото кралство Утгард и най-вече това, че не успял да повдигне змията Митгард. Спомнил си и думите на норните, които му предричали гибелта от най-страшната от дъщерите на Бога на огъня. Тор бил толкова храбър, че независимо от силата си не се страхувал от който и да е враг. Но мисълта, че търпеливо трябва да чака времето, когато змията ще го нападне, го докарвала до ярост. Накрая не издържал и решил сам да издири обвиващото Земята чудовище и да избави света от него, макар че това можело да му струва живота.

Знаело се, че змията Митгард живеела дълбоко на дъното на Световното море, никога не се показвала на повърхността и, за да я намери, трябвало да се обърне за помощ към морския великан Хюмир.

И така един ден, без да вземе със себе си спътник и дори без да предупреди никого къде отива, Тор тръгнал на път.

Хюмир живеел в Нифелхейм в огромна пещера на брега на морето. Както великия Мимир, така и той не воювал с боговете, но и не бил дружелюбен с тях. Стараел се да се държи настрани от всички. Затова, когато видял Тор във владенията си, хич не се зарадвал, а мрачно запитал защо е дошъл.

— Искам да отида заедно с теб за риба, Хюмир — отвърнал Богът на гръмотевицата.

— С мен… за риба!? — удивил се великанът. — Чувал съм, че умееш да препускаш из облаците, да разбиваш скали със своя чук. Чух също — бил си победил мнозина от моите събратя хримтурсите, но до този миг не знаех, че умееш да ловиш риба и да гребеш с весла… Не, Тор, с мен няма да те взема. Все едно, ти нищо няма да разбереш и само ще ми пречиш.

— Не бой се, Хюмир! Истина е, че не съм ловил риба, ала знам как се прави. Да греба също мога.

— В Северното море е студено. Аз ловя рибата по цели дни и нощи през пролетта. Ти ще замръзнеш и ще ти се прииска да се върнеш на брега — продължил да се дърпа Хюмир.

— Преминавал съм потоците Еливагар, чиято вода е по-студена от твоето море, и не замръзнах — казал Богът на гръмотевицата. — Вижда се, че все пак се налага да ме вземеш със себе си, Хюмир. Не се дърпай напразно.

Гигантът се намръщил. Нямал никаква представа как да се отърве от настойчивия си гост.

— Добре — казал, след като размислил и разбрал, че няма да се отърве лесно. — Щом искаш, ела с мен. Само че нямам излишни риболовни принадлежности.

— Нося си — отвърнал Тор и показал грамадна кука и въже с дебелина на дънер от вековно дърво.

Великанът се разсмял оглушително.

— Такава кука и такова влакно ще издържат цяло стадо китове! Какво се каниш да ловиш?

Той изтрил сълзите от смеха.

— Ама това си е моя работа! — отвърнал рязко Тор, засегнат от неговия смях. — Кажи ми имаш ли стръв?

— Имам, но за себе си — пак се намръщил Хюмир. — Но и стръвта също си е твоя работа, а не моя.

— Ще се оправя без твоята помощ, не се безпокой — сърдито възкликнал Тор и излязъл от пещерата.

Наблизо пасяло стадото от гигантски крави на Хюмир. Сред тях имало бик, чийто гръб се издигал над върхарите на най-високите дървета. Без да умува много, Богът на гръмотевицата се хванал, отрязал му главата и се върнал с нея в пещерата.