Скандинавска митология

— Сам виждаш Тор, че няма смисъл да мериш сили с когото и да било от нас. И не можеш да останеш повече в моя замък. Аз обаче съм гостоприемен домакин и няма да ви пусна гладни. Хайде да обядваме!

Тор навел глава. Срамувал се толкова, че не можел да промълви и дума.

Кралят на Утгард нагостил добре гостите си и после тръгнал да ги изпроводи малко.

— Доволен ли си от пътешествието и хареса ли ти то, Тор? — попитал той, когато излезли от замъка.

— От пътешествието съм доволен, но не мога да кажа, че вашата страна ми хареса. Нито едно от моите пътешествия не е завършвало толкова безславно.

— А аз даже не подозирах, че си толкова могъщ, Тор — усмихнал се Утгард-Локи. — Иначе не бих те насочил към моя замък. Сега, когато го напускаш, мога да ти кажа истината.

Излъгах те още в началото. Скрюмир, когото срещнахте, бях аз самият. Моят вързоп ти не можа да отвориш, защото неговите ремъци бяха запоени с желязо. А когато ме удряше с Мьолнир, в действителност удряше къс скала. Ако си забелязал огромния камък в залата с трите дълбоки вдлъбнатини, това са следите от твоите удари.

Локи се хранеше много бързо, но Логи, с когото се състезаваше, беше самият огън. Знаеш, че той изгаря всичко наред.

Тялви е добър бегач, но да изпревари Хуги не успя. Защото Хуги е самата мисъл. А тя бяга по-бързо от всеки бегач. И това го знаеш.

Рогът, от който ти пи, в другия си край бе съединен със Световното море. Да се пресуши то, естествено, не може.

Но ти отпи от него толкова вода, че то се оттегли като при силен отлив от бреговете си.

Ти, Тор, вдигаше не моята котка, а змията Митгард. Тя обвива целия свят, ала ти я вдигна толкова високо, че тя само с крайчеца на устата и опашката си докосваше земята.

Най-трудното изпитание издържа, когато се бори със старицата Ели. Ели е старостта. А тя, както знаеш, поваля по гръб и хората, и боговете. Ти пред нея падна само на коляно. И тогава се убедих в твоята сила, Тор. Затова от цялата си душа желая да не те срещам повече. Прощавай!

Почервенял от надигащия се у него гняв, Тор хванал Мьолнир, ала Утгард-Локи бил изчезнал без следа. Заедно с него изчезнал и замъкът му и на същото място пред очите на четиримата се простирало равно, покрито със зелена трева поле.

Така свършило пътуването на Тор в страната на Утгард.

Когато Тор се върнал от вълшебното кралство Утгард, се наложило начаса да отиде на изток, за да се сражава с вечните си врагове — великаните.

В негово отсъствие Один решил да яхне Слейпнир и да поразгледа какво ново има по света. Бащата на боговете обходил земята, убедил се, че всичко е благополучно, и отправил своя осмоног бегач на север.

Прескачайки от облак на облак, Слейпнир достигнал бързо до Йотунхейм и преминал през каменните планини, владенията на свирепия и могъщ великан Хрунгнир. В същото време той бил излязъл от замъка си, видял във въздуха конника със златния шлем и от удивление ококорил очи.

— Добър кон имаш, приятелю! — викнал той на Один. — Сигурно няма да се намерят коне, които да го надбягат!

Один дръпнал поводите и Слейпнир с всичките си осем крака застинал на едно малко облаче.

— Такъв кон, който би надбягал моя, няма в целия свят — гордо отвърнал най-старият от асите. — Нито в Асгард, нито в Митгард, нито пък в Йотунхейм.

— Не се хвали, непознати страннико! — възразил му сърдито великанът. — Моят кон Хулфакси ще надбяга твоя, независимо че не е с осем крака.

— Да се надбягваме! — казал Один. — Жив да не се завърна вкъщи, ако твоят кон успее поне да догони моя жребец.

— Почакай, ще те науча аз тебе, жалък самохвалко! — разсърдил се още повече великанът.

Завтекъл се в конюшнята и извел своя могъщ вран жребец, скочил на седлото и го подкарал направо към Один. Бащата на боговете го допуснал съвсем близо и пришпорил Слейпнир обратно на запад.

Мислел, че ще остави далеч зад себе си великана, ала Хулфакс бил наистина добър кон. И той както Слейпнир умеел да лети и макар да не успял да го догони, малко му отстъпвал по бързина.

Конниците оставили зад себе си Йотунхейм, като вихър преминали над морето, набързо — Митгард и незабелязано достигнали до стените на Асгард.

Великанът, увлечен в гонитбата и заслепен от гняв, препускал, без да се оглежда, и едва когато спрели пред Валхала и съзрял боговете, се опомнил.

Хрунгнир бил храбър и силен, но доста се смутил, защото не носел оръжие, а знаел, че всеки миг асите могат да повикат Бога на гръмотевицата.