Скандинавска митология

Тор сложил вълшебния си пояс, удвояващ силата му, и се приготвил да метне Мьолнир. Ала в същото време великанът се събудил и скочил. Бил толкова висок и страшен, че Богът на гръмотевицата се поколебал да хвърли оръжието си и попитал великана как се казва.

— Казват ми Скрюмир — любезно отговорил той. — А на теб как ти казват няма да те питам, ти, разбира се, си Тор… Виж ти, къде ли се е дянала ръкавицата ми? Ах, ето!

Великанът се навел и Тор разбрал, че къщата, в която нощувал, била огромната ръкавица на великана, а пристройката, където уплашено се скрили неговите спътници, била всичко на всичко палецът му.

— Къде си се запътил, Тор?

— Към кралството Утгард — отвърнал Богът на гръмотевицата.

— В такъв случай да закусим, а после, ако не възразявате, ще вървим заедно. И аз съм в тази посока.

Тор и спътниците му се съгласили. Скрюмир седнал на земята, развързал вързопа, който носел, извадил храната си и започнал да яде. Четиримата последвали примера му.

— Дайте да нося багажа ви.

Тор не възразил. Скрюмир сложил техните вързопи в своя, метнал го на гръб и тръгнал. Правел такива огромни разкрачи, че Богът на гръмотевицата и останалите едва го следвали.

Скрюмир спрял чак вечерта да почива. Сложил вързопа си на земята и легнал под един огромен дъб.

— Така се уморих, че дори не ми се яде. Вие, ако искате, яжте. Взимайте и от моята храна, каквото душата ви пожелае.

След тези думи Скрюмир заспал и оглушително захъркал. Тор се приближил до вързопа на великана и опитал да го отвори. Ала независимо от силата, която употребил, не успял дори да развърже стягащите го ремъци. Цял час гладният ас се мъчил, но всичко било напразно. Тогава изпаднал в ярост, приближил великана и с всички сили го ударил по главата.

Скрюмир отворил леко очи и промърморил в просъница:

— От дървото май лист падна. Какво, Тор, вечеряхте ли вече? Лягайте си тогава! Утре ни предстои дълъг път.

И отново захъркал. Тор, Локи, Тялви и Рьосква легнали под съседно дърво, но не могли да заспят. Богът на гръмотевицата бил вън от себе си от гняв. Станал посред нощ и отново ударил с Мьолнир великана по темето. Почувствал, че чукът потънал дълбоко в главата му, но той само се протегнал и със сънен глас изрекъл:

— Нещо пак падна върху мен. Навярно е жълъд. Ти не спиш ли, Тор? Да не е време за ставане? Та още е тъмно?

— Рано е наистина. Спокойно спи — отвърнал Тор. — И аз ще си легна.

Скрюмир отново се унесъл в сън, а Тор смутено се върнал при спътниците си. За първи път през неговия живот се случвало да срещне великан, против който неговият Мьолнир се оказал безсилен. Преди да настъпи утрото, решил да направи друг опит. Приближил предпазливо Скрюмир и с всички сили го ударил по лявата скула. Чукът влязъл до дръжката в главата на исполина.

— Избрал съм лошо място за нощувка! — възкликнал великанът и прокарал ръка по лицето си. — Навярно по клоните са накацали птици. Току-що цял клон падна върху главата ми… Ей, Тор! Време е за ставане! Съвсем се развидели!

След тези думи Скрюмир се надигнал, развързал денка си и извадил вързопите на Тор и другите и им ги подал.

— Да се нахраним и пак на път!

Пътешествениците се спогледали и се нахвърлили върху храната. След това Скрюмир отново забързал напред и подир час-два стигнали до края на гората.

— Ако искате да попаднете в страната Утгард при нашия крал, следва оттук да вървите направо на изток — казал Скрюмир. — Аз пък отивам на север. И послушайте съвета ми. Чух ви да говорите помежду си, че съм много висок. Знайте, че в замъка на краля ни има много по-високи от мен, така че не разчитайте на своята сила. Довиждане!

Скрюмир изрекъл тези малко неясни думи и бързо се отдалечил на север. Четиримата дълго гледали след него с искреното желание повече никога да не го срещнат.

Асите продължили пътя си и около обед насреща си видели огромен замък, заобиколен отвсякъде с желязна решетка. Имало врата, но тя била затворена. За тяхно щастие обаче железните пръчки били на такова разстояние, че и четиримата без усилие се проврели между тях.

Тор отворил смело вътрешната врата на замъка. Тялви и Рьосква го съпровождали, а Локи от предпазливост останал по-назад. И с право. Попаднали в огромна зала, в средата на която седял на трона си самият крал на Утгард — Утгард-Локи. Наоколо стоели множество великани, които с изумление гледали влезлите.

— Привет, Тор! — изговорил бавно Утгард-Локи. — Радвам се да видя теб и спътниците ти. И преди да те посрещна, както подобава на твоя сан, трябва да ти кажа, че тук влизат само тези, които са се проявили в някакво изкуство или с работа, в който завоювали първото място. Всички вие с какво можете да се похвалите?