Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Ние отново засаждаме палмите юка от счупените берберски гърнета. Когато не сме толкова притеснени с парите, ще купя нови. Изтребваме боклуците, возим количката напред-назад към компоста и дузината високи купчини с клони, готови за горене. Вдигам капака на един от филтрите на басейна, бъркам вътре, вадя падналите листа и за мой ужас там, свита като пружина, лежи змия. Писъците ми предизвикват буря от смях и дават идеалната възможност да спрем, за да си починем. Сред пораженията са и ранните циклами, които цъфтят в яркочервено и наситенорозово. Натъквам се на изкоренена палма, едно от дузината малки дръвчета, които засадихме и които израснаха високи и пуснаха дълги бодливи клонки. Няма да оцелее.

Цял ден се трудим в градината, окъпани в съблазнително топлото коледно слънце. Високо над нас е съвършеното люляково небе, птиците се завръщат. Появяват се чайки и започват да кряскат лениво, търсят храна. В короните на дърветата лудо пеят малки, непрекъснато движещи се птички. Чуруликането им изглежда настойчиво и ангажирано. Колко ли би било забавно, ако можеш да разбираш езика им, да подслушваш и дори да участваш в разговора им. И три, не — четири, дори пет гълъба се настаняват на нашата едролистна магнолия. Les tourterelles, добре дошли, навременни гости.

Пристига Рене. Много е потиснат. Навсякъде в маслиновите му ферми има поражения. Дърветата са унищожени. Великолепни вековни oliviers са разцепени, окастрени, паднали. Казват, че Луната е причината. Близостта ѝ до Земята. Веднъж на век се приближава толкова пагубно. Ами реколтата му? Тонове плодове лежат на земята, пръснати навсякъде. Сега маслините никога няма да узреят. Заедно се разхождаме из нашите горички и откриваме, че две от дърветата ни, растящи едно до друго, са разцепени по средата от бурята. Сякаш някакъв колос е пристигнал с брадва, която е стоварил право в сърцето на стволовете. С един удар, като нож, минаващ през масло. И в двата случая половината от дървото стои право заедно с полуузрелите си плодове, а другата половина лежи на земята като смазана птица с отпуснати и счупени криле. Плодовете са непокътнати, но бързо се изсушават и се сбръчкват до смърт. Това е трагедия. Трябва незабавно да започнем да събираме падналите маслини. Издуханите от вятъра мрежи са навсякъде из градината, свити като спящи гъсеници. Вътре в тях са падналите преди бурята плодове.

Другаде маслините са пръснати наоколо и трябва да се събират на ръка една по една. Четиримата слагаме по една кошница до нас и прекарваме слънчевия следобед на ръце и колене. Събираме нападалите плодове бавно и старателно. Ноктите ми се чупят, докато ровя в тревата и зимната пръст, за да вдигам погребаните под тях маслини. Много от плодовете вече са започнали да се сбръчкват или още по-зле — да гният.

По-късно, докато слънцето залязва зад далечните хълмове, си почиваме с няколко чаши разкошно рубиненочервено кианти — освен Куашия, който приема само нашата eau citronné, вода с нарязан лимон, паднал от собственото ни дърво. Изведнъж небето става с цвят на тинтява, нашарено с дръзки, необуздани, великолепни оранжеви мазки. Сигурно някъде по крайбрежието вали, защото се появява дъга, която яхва спокойното море. Земята, създадена от хаоса, се завръща пак към спокойствието.

Следващия следобед пристига Манюел. Казва, че минавал случайно, макар че няма никаква причина човек да мине оттук случайно на път за някъде. Олюлява се по стръмната пътека, говори неразбираемо и се поти, ръкува се ентусиазирано с нас и пита за работа.

— Малко разчистване след бурята?

Отговорът ни е категорично отрицателен. Той свива дружелюбно рамене и тръгва да си ходи, като отбелязва колко много му е харесало да работи за нас.

Новата година идва и преминава спокойно. Маслините ни най-накрая са узрели; всеки ден гледаме как променят цвета си от зелен към виолетов, след това стават сочни и морави като грозде и накрая сластни и наситеночерни. Те са едри, пълни със зехтин и са много, или както биха казали французите — un vrai pacquet. Кристоф ни посреща в мелницата с драматично кисело изражение. „Тази година е трагедия“, повтаря той непрекъснато, като клати рошавата си намръщена глава. Наднича в един от препълнените кошове, взема една-две маслини и прави онази провансалска физиономия, която може да означава само едно нещо. В този случай — pas mal, pas mal. Мишел трябва да проведе няколко разговора по телефона, затова двамата тръгваме да пием кафе и оставяме Рене да наглежда пресоването. Когато се връщаме, двамата са радостни като деца. Рене сграбчва Мишел за ръката и пита нетърпеливо: