Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Връщам се обратно в леглото и затварям очи. Искам да заспя, но бурята гърми. Мощта ѝ се усилва с всяка минута. Вятърът духа неумолимо, пищи, не свири. Вие като банши, ирландския дух събирач на мъртвите. Образът ме ужасява и пак ставам. Сърцето ми бие бързо. Искам да събудя Мишел, но решавам да не го правя. Той трябва да си почива. Навсякъде в къщата жалузите се блъскат, макар да са затворени. Страхувам се, че вятърът може да ги изкърти от пантите им. Паля свещ, която затрептява силно и после угасва. Връщам се при прозореца. Представям си кучетата, свити на топки в конюшнята. Сигурно са вцепенени от ужас. Аз съм. Бих излязла да ги взема, но ако отворя вратата, тя ще бъде откъсната от пантите и отнесена от вятъра. Навсякъде летят градински столове. Маса потъва в басейна. Всякакви предмети — бог знае какви — се разбиват на парчета. Нищо не може да спре този необуздан вятър. Вилнее със силата на ураган. Притискам треперещото си тяло към стъклото и си спомням стихове от „Пустата земя“ на Елиът.

…в планините тук няма безмълвие даже

само гръм сух безплоден без дъжд… [110] „Пустата земя“, T. С. Елиът, превод Георги Рупчев. — Б. пр.

Всяко дърво е превито и покорено от бурята. Унищожителен стон, близък до виенето на върколак; разкъсване на живота на парчета. Изплашена до смърт, се връщам в леглото и се свивам като катерица. Някъде в дълбините на заспалото си подсъзнание Мишел регистрира, че съм разтревожена, защото се раздвижва.

— Спокойно, chérie — прошепва той, прегръща ме и ме притегля към себе си, и така дъх до дъх, сърце до сърце, се унасям и заспивам в прегръдките му, от полунощ до зори.

Идва утрото. Най-накрая. Вятърът не е утихнал. Събужда ни около шест с яростно блъскане. Стихията удря по вратата ни. Скачаме от леглото и се втурваме да я затискаме с мебели. Дървена ракла, два стола и библиотека, която в паниката преобръщаме и моите безценни, доста прелиствани оранжеви книжки на „Пенгуин“ се пръскат на пода. Всичко това ни трябва, за да удържим вратата на мястото ѝ. Надникваме през прозореца без жалузи в работната ми стая и виждаме, че пейзажът е равен. Там, където от земята са изтръгнати дърветата, които бяха пръснати като оловни войници навсякъде, се открива още по-широка гледка. Но бурята не е спряла.

— Как да приберем кучетата? — питам аз.

— Ще изляза през предната врата. Веднага щом се озова навън, избутай мебелите обратно на мястото им.

Издърпваме дървените мебели в коридора и вратата пак започва да хлопа. Мишел завърта ключа и я отваря само няколко сантиметра. Блъсват ни втурналият се вятър и тръпчив боров аромат. Красивият ни хималайски бор е повален и прилича на чудовище, на морски звяр с пипала. Проснал се е по цялата дължина на горната тераса. Няма изход.

— Мили боже, навярно това съм чула да пада. Сигурно е бутнал част от ремонтирания зид и някои от балюстрадите.

Няма как да си приготвим кафе, тъй като нямаме ток. Нищо не можем да направим, освен да седим и да чакаме. Връщам се до прозореца и се взирам навън в бушуващия хаотичен свят. Каква суматоха в природата. Ние можем да полудеем на този брулен от ветровете хълм, а какво да кажем за онези три бедни кучета? Дали не са избягали от страх? И след това попадам на гледка, която ми стопля сърцето.

— Мишел, виж!

Той идва при мен и двамата заедно гледаме Куашия, който, притиснал с ръка астраганената си шапка, се катери по алеята на широк зигзаг, побутван на всяка стъпка от вятъра. Крачи бавно и тежко, борейки се с времето. Когато стига пред гаража, спира и се оглежда ужасено. Не можем да видим какво вижда той, но пораженията сигурно са шокиращи. Чукам по прозореца, но той не може да ме чуе. И тогава по инстинкт поглежда нагоре, вижда ни и маха. Мишел му обяснява със знаци дилемата ни.

След като кучетата са успокоени и борът е издърпан от вратата, сме свободни да излезем. Мисля си за Ной и какво му е било, когато е слязъл от ковчега. Вятърът при нас не е утихнал. Леко се успокоява, но още изобщо няма намерение да спира. Проверяваме пораженията. Доколкото можем да видим, сме загубили четиринайсет дървета, най-вече борове, сред които и прекрасният ни хималайски бор, а може би и един дъб по-нагоре по хълма. Много висок бор е изтръгнат от земята край подножието на наскоро откритото ни италианско стълбище. Корените му са счупили долната част на древната стена, а масивният му ствол е смазал и разбил на едри парчета романтично скътаните каменна маса и пейка. Един от дузината кипариси, обграждащи мястото за паркинг, е изкоренен и е срутил каменен зид и гигантската кактусова смокиня. Трябва да сме благодарни, че е паднал към зеленчуковите градини — макар милостиво да ги е пропуснал, — а не към паркинга, върху единственото ни средство за транспорт, трийсетгодишния мерцедес, който при това положение би бил сплескан. Със свито сърце откривам, че четири от моите старинни берберски гърнета, подарък за рождения ми ден от Мишел, са разбити на парчета.