Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

— Ето, нося ги за теб.

Подава ми торбичката. Вътре има пресни, лепкави фурми с наситен цвят, здраво прикрепени за клонките си. Сигурно са хиляди. Благодаря му и си представям малката кутийка със сушени фурми, която майка ми ни купуваше като голямо лакомство по Коледа. На капака ѝ бяха нарисувани камили, вървящи през пустинята. Колко екзотични ми се струваха тогава.

— Внукът ми ги набра, преди да тръгна за пристанището. Каза, че следващия път с Мишел трябва да дойдете да си ги наберете сами.

— Ще дойдем — обещавам аз.

— Семейството ми иска да се запознае с вас. Ще отидем до пустинята, ще пътуваме с керван.

Хванати за ръце, вървим през множеството коли, нетърпеливи мотористи и пешеходци към стария мерцедес на Мишел, който е точно толкова ненадежден на пътя, колкото и моята кола, и е два пъти по-неуправляем, тъй като воланът му няма хидравлика.

— Къде са Четирите L? — пита той. Четирите L, Quatre L, което се произнася „Катрел“, е прякорът, който французите са дали на най-масовата евтина кола, моето липсващо на всички „Рено 4“.

— Удави се — въздъхвам аз.

— Удави ли се?

— Буря в Ница наводни брега покрай летището. Мястото бе затворено с дни. Не можех да се върна и когато отидох да взема колата, открих, че паркингът е наводнен и всички коли са потънали. Изглеждаше така изоставена, горката. Плуваше в мръсната кал, беше ръждясала, гумите ѝ бяха потънали… — спомням си аз и се усмихвам. — Пазачът ми каза, че няма да ме таксува за паркинга.

Куашия избухва в заразителен смях. Докато се катерим по хълмовете, а от ауспуха се стеле гъст черен дим, аз слушам историите му, чувствайки се спокойна — вече е тук. Първо разказва за пътуването си. С такова кратко предизвестие не можал да си намери легло в каюта. Прекосил морето, седнал на горната палуба, облегнат на спасителна лодка и загледан в звездите.

— Сигурно си много уморен.

Той се усмихва и единственият му златен зъб проблясва щастливо.

— Да, но аз така обичам да пътувам. Наоколо нямаше жива душа. Съзвездията и пълнолунието ни водеха, морето се плискаше под мен.

Поглеждам го. Сбръчканото му, изпечено до кафяво от слънцето лице е оживено от спомена за пътуването и каквато и вина да е останала у мен, че го измъкнах от ранното му пенсиониране, изчезва на мига. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че той със сигурност се радва, че се е върнал. Куашия не е човек, създаден за пенсия. И този край на Франция за него, както и за нас, е духовен дом.

На следващата ясна зимна сутрин, когато заедно събираме първата ни реколта портокали от дърветата, Куашия започва да говори за миналото си. Бил на дванайсет години, когато баща му починал и оставил сами съпруга, трима синове и две дъщери без пукната пара. Единствената им собственост били два хамбара. Било по време на Алжирската война с Франция. Дошла френската армия, семейството побягнало и войниците изгорили двата хамбара. Куашия се качил в планината и започнал да събира и цепи дърва, които продавал, за да купи храна за майка си и по-малките си братя и сестри. Най-големият му брат заминал за Франция, намерил си работа и пращал пари всеки месец, за да помага на близките си да се хранят и обличат. Със скромния си доход от продажбата на дърва Куашия построил малък дом за семейството си, който, уверява ме той, все още стои, макар и запуснат, и когато с Мишел му дойдем на гости, ще ни го покаже. Преди никога не бил слагал камък върху камък, но успял да построи малката къща, като гледал как другите го правят. Спокоен, че семейството е подсигурено с дом, че има покрив над главата си, заминал с кораб за Марсилия при по-големия си брат, който вече бил на провансалското крайбрежие, за да научи сериозно строителния занаят. Не бил изкарал и седмица във Франция, когато брат му бил блъснат от американски военен джип и убит намясто. Били морски пехотинци в отпуск, които карали по крайбрежната улица в Кан. Нямало разследване. Нищо. Куашия ходел всеки ден в la mairie, молел за справедливост, но говорел много малко френски, бил момче само на петнайсет години и никой не му обърнал внимание. Американците били освободители тук, арабите — враг, а тези от тях, които живеели във Франция, приемали — и все още е така — за второразредна работна ръка. Случаят никога не бил разследван. След две години майка му получила чек, равняващ се на 5000 франка, обезщетение за смъртта на най-големия ѝ син. Странно, но Куашия не е озлобен. Разказва тази история отпреди петдесет години, сякаш се е случила на някого другиго. Така е решил Аллах, свива рамене той. А и времето лекува, мисля си аз.