Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Здравето на Мишел се подобрява. Той работи от малкото си студио сутрин, след това се разхождаме около час по криволичещите павирани алеи на Латинския квартал, спираме за почивка в малката градинка срещу „Нотър Дам“, преди да се заврем в задушните ъгли на книжарница „Шекспир и къмпани“, докато стане време той да се връща и да си полегне през остатъка от деня. Болките са утихнали. Последното ни посещение при лекаря в клиниката е много обнадеждаващо. Ако здравето на Мишел продължи да се подобрява с тази скорост, няма да има нужда от операция и не след дълго ще може да се върне към по-цивилизована диета. Не ми се иска да го оставям. В един идеален свят щях да остана, но има работа за вършене, а и след няколко дни той ще дойде при мен във фермата за една кротка и отморяваща Коледа.

Обаче не мога да се прибера у дома. Летището в Ница е затворено. Всеки ден звъня до „Шарл дьо Гол“ и ми казват, че ситуацията не се е променила. Рене държи крепостта, но сезонът на маслините наближава, а той трябва да се грижи за над 700 дървета. Трябва да се върна. Какво се случва в Ница? Когато най-накрая се свързвам с летището по телефона, служителка на наземния екип на „Ер Франс“ ме информира, че проблемът е времето. Да, но аз се опитвам от пет дни да си запазя полет. Какви метеорологични условия биха могли да затворят летище в такъв умерен климат като нашия за толкова дълъг период? Тя не знае. Проверявам прогнозите в „Льо Монд“ и „Либерасион“. И в двата вестника срещу Ница има миниатюрна рисунка на слънце, което грее блажено към мен. Озадачена съм. Накрая вземам под наем малка кола и потеглям с нея, като натоварвам всичко, което ще ни трябва за празниците.

Точно преди заминаването ми Мишел получава факс, с който го информират, че първата продажба на сериала вече е факт — в Гърция. На седмото небе сме. И колко подходящо ни се струва и на двамата, че точно Гърция, духовната родина на маслиновото дърво, ще ни даде възможност да платим първия транш на банката. Това повдига духа ми, защото мисълта за раздялата с фермата така и не стана по-лека с времето. Дните, които прекарахме заедно, бяха хармонични и сладки. Сбогуването, особено при тези обстоятелства, причинява болка.

Обичам да шофирам на дълги разстояния. Самотата и редуващите се пейзажи прочистват мислите ми. Когато блокирам с писането или имам проблем за решаване, се качвам в колата и тръгвам на път. Това ми дава идеалната възможност да наваксам наум пропуснатото време в работата си. Спирам за бърз обяд и за да се разтъпча, разхождам се из средновековния град Бон, надничам във витрините на антикварни магазинчета, после продължавам. Шофирането е приятно. Времето през целия ден е ясно като ярък топаз. Полетата наоколо са голи, виждат се само редовете зазимени лози, мъгливите хълмове, замръзналите бразди от тъмна пръст и от време на време по някой друг фермер или селянин с ръкавици, шал и палто.

Някъде край Монтелимар ме застига мракът. Много рано се стъмва, защото наближаваме най-късите дни в годината. Небето е ясно, наситеносиньо като глициния, а звездите блещукат. Отначало вземам заслепяващото ярко сияние зад себе си за приближаваща кола на дълги светлини и съм подразнена от егоизма на някои шофьори. След това поглеждам в страничното огледало и се взирам по-усърдно. Няма движение. Огромната кръгла светлина, която се отразява там, е луната. Забавям, отивам в аварийната лента и тъй като пътят е пуст, спирам в отбивката.

Лунната светлина сякаш озарява целия свят. Никога не съм я виждала толкова ярка. Вълни от бледа светлина по тихите далечни хълмове. Слизам от колата и вдигам очи към небето. Луната изглежда толкова близо, че мога да я погаля, да я сваля и да я гушна. Платинен балон, огромно парче монтелимарска нуга. Близостта ѝ е странна и невероятна, тя осветява пътя ми към дома.

Краят на пътуването. Пресичам моста и завивам по алеята. Познатата обстановка ме изпълва с чувство на удовлетворение. Дъхавите портокалови горички и кактусите агаве ме посрещат с „добре дошла“. Тук са силуетите на високите конусовидни кипариси. Тук има спокойствие. Спирам пред портата и търся ключовете си. Къщичката, предвидена за управителя, тъжно пуста след заминаването на Куашия, свети. За миг си помислям, че има някой вътре, и след това осъзнавам, че същата необичайна луна хвърля лъчи светлина върху самотната градина, потънала в бурени, стигащи до коленете ми. А сякаш е осветена от електричество.