Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Кучетата побягват по алеята, за да ме посрещнат. Три са. Ела, Лъки и кой още? Безименна? Не, третото животно е прекалено малко, за да е тя. Те скимтят и лаят, дишат тежко и си играят, силно развълнувани, следват непознатата кола през цялото изкачване. Отстрани са маслиновите горички, около основата на всяко дърво има мрежи. О, каква радост е да се завърна. Свалям прозореца и вдишвам ароматния въздух. Отнякъде в гората високо над нас запищява сова. Слизам от колата и веднага ме нападат три чифта лапи. Кучетата ме ближат и размахват опашки от щастие. Третото е мъжко, добричко, черно-бяла хрътка с дълги клепнали уши и още по-дълго пъстро тяло. То е набито и мускулесто, с крака като на футболист.

— Кой си ти и откъде си дошъл? — питам го аз, но то отстъпва срамежливо назад и започва да скимти като кънтри певец, което ме разсмива. Преди да вляза, се разхождам няколко минути по терасите. Разтъпквам се. Спираловидните звездни галактики светят като станиолени под лунната светлина. Светът е осветен ярко като посред бял ден. Дали да се осмеля да приема това като знак, че мрачните ни дни са към края си? Че скоро животът отново ще бъде спокоен и многоцветен?

На следващата сутрин съм мъртва за света, идвам в съзнание чак когато чувам дизеловата кашлица на реното на Рене, което се катери по алеята. Пристигането му е посрещнато от хор от лаещи кучета. Обръщам се и поглеждам часовника. Седем и трийсет. Слизам долу и чувам тракането на алуминиеви кучешки купи, които стържат пода, докато животните мляскат и преглъщат лакомо. Грабвам халат и излизам боса на терасата, като по пътя се провиквам за поздрав. Плочките са студени. Въздухът е свеж. Денят е ясен и зловещо неподвижен. Рене вдига поглед и маха.

— Bonjour! Tu vas bien?

Кимам, прозявам се и се протягам сънливо, тялото ми още пази топлината на леглото. Поглеждам навън през стелещата се равнина към морето, където вълните са побелели и високи. Знак за вятър. Идва лошо време.

— Ти veux un café?

Той ми казва „да“ и тръгва към багажника на колата, откъдето вади електрически трион. Един от нашите. Обяснява, че е имал нужда от наточване.

— Между другото — провиквам се, докато влизам обратно в къщата, — чие е това куче?

— Хрътката? Появи се около седмица след овчарката. Не се отделя от нея. Опитах се да го прогоня, но не помръдва. Той е още кутре.

С чаши кафе в ръка, от терасата край басейна оглеждаме маслиновите горички. Птиците пеят зимни песни. Над нас в кръг се рее мишелов.

— Погледна ли дърветата? — пита той.

— За малко снощи. Какво има? Пак paon ?

— Не, не. Казах, че реколтата ще е изобилна, но дори и аз съм я подценил. Ще имаме нужда от помощ. Кога се връща Мишел?

Разказвам му новините и той кима загрижено и замислено, след това ме кани на разходка с него. Оставяме чашите си на една от градинските маси и тръгваме на обиколка из терасите. Кучешкото трио върви по петите ни, докато новодошлият не издава странен и доста комичен звук, след това изчезва като светкавица.

Останалите две тръгват след него.

— Той е истински малък ловец.

— Чудя се откъде ли е дошъл? Ще трябва да се обадя на ветеринаря и на приюта, да разбера дали не е обявен за издирване.

— Бих казал, че е изтърсак от някое котило. Може да се наложи да си го задържиш.

Засмивам се и се чудя какво прави нашата къща толкова популярен кучешки приют. Дали е възможно да подушват старите кучешки къщички тук въпреки ремонта ни? Дали миризмите не се задържат като спомените?

По време на отсъствието ми маслините са се налели и са станали малко по-меки, но все още са мораво-зелени. Тежестта им навежда клоните ниско. Няколко докосват мрежите. Рене коленичи и оглежда моите прочути зелени мрежи. Там почти не се виждат маслини.

— Държат се здраво за дървото. Не зреят. Навсякъде е едно и също. Не искам клоните да започнат да се чупят.

— Каква е прогнозата? — питам. — Морето не ми вдъхва много увереност.

— Не чух. Ще трябва да оберем част от тези плодове. Разбира се, няма да дадат същото количество зехтин, защото са зелени, но имам някакво предчувствие, не знам.

— За какво?

— Не съм сигурен. Никога за всичките ми години в oléiculture не съм виждал плодовете така да отказват да узреят.

— Дали не е заради paon?

— Не е само вашата ферма. Навсякъде е.

Хрътката се връща и маха с опашка, между зъбите ѝ виси мъртъв заек. Предните ѝ крака са окървавени. Отвратена съм и искам да ѝ се скарам, но какъв е смисълът? Кучето си е ловец. Диша тежко, доволно от себе си. Въпреки това конфискувам още топлия труп и го нося към кофата за боклук. Три разочаровани песа ме гледат нещастно, докато наблюдават как втората им закуска изчезва пред очите им. Правя се на ядосана на малкото куче, но не мога да сдържа усмивката си, когато си давам сметка каква великолепна тройка са: ритрийвър, овчарка и хрътка, всички махащи с опашка.