Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Макар Мишел да е решен да пътуваме с метрото — казва, че такситата не са ни по джоба, — махаме на такси, защото аз настоявам яростно, а той, честно казано, е прекалено слаб, за да спори.

Лекарят е млад красив мъж със сърдечно и вдъхващо спокойствие поведение. Води ни към кабинета си и осведомява Мишел, че иска веднага да започне серия изследвания. Мишел изпитва такива болки в стомаха, че едва говори. Редят се много френски думи, особено медицински термини, които не разбирам. Имам десетки въпроси, но почти нищо не казвам. Отвеждат Мишел, а аз оставам сама в кабинета.

Не са минали и шест месеца, откакто седях край леглото на баща си. Споменът се връща и се опитвам да го прогоня, защото е прекалено ужасяващ. Ставам и започвам да крача из стаята. Често отварям вратата и надничам по коридора, където силуети в бяло влизат и излизат бързо през други отварящи се и затварящи се врати. Много от тях са с маски на лицата и носят клипбордове. Нямам представа къде са отвели Мишел. Изведнъж усещането, че съм на чуждо място, отново ме обзема и се разтрепервам.

Обичам този мъж с всяка фибра на тялото си. Не мога да понеса да го загубя. Внезапно ме спохождат мъчителни мисли за баща ми, за смъртния му одър и погребението му. Страхът ме поглъща. Мисля си, че трябва да се стегна. И тогава лекарят се връща. За да ми даде информация и да ми обясни картинката.

— Толькова зажелявам, че не говори английски — изрича той извинението си на ужасен английски и с усмивка на лицето.

Кимам, без да го поглеждам, защото се срамувам от желанието си да се разплача, защото ужасно се страхувам и защото се чувствам като най-безполезната жена на света. Ако това беше филм и играех роля, щях да се държа. Да демонстрирам планини от контролирана енергия, да съм силна и кротка; да съм камъкът, който крепи този брак. Или може да съм другата крайност — алкохоличката, която не може да се овладее; такива роли ми предлагат често напоследък. В реалния живот обаче не съм нито едното, нито другото, просто съм обикновена, незначителна, изгубена в лабиринта на свят с друг език и в ситуация, върху която нямам контрол и не виждам никакви знаци, които да ме водят напред.

Лекарят започва да ми обяснява за какво изследват Мишел, но думите са дълги и неразбираеми и не мога да следя мисълта му, докато не разпознавам една и не се хващам за нея, сякаш съм простреляна: рак.

Правилно ли съм разбрала? Напоследък през повечето време преминавам от френски на английски с такава лекота, с каквато се преобличам, но има случаи като този, когато изпадам в паника и езикът става неразбираем за мен. Сякаш гледам отвън навътре — като нощна пеперуда, която пърха иззад стъклото с намерението да стигне до светлината. Вместо да общувам, се чувствам изгубена и не мога да схвана какво се случва. Отчаяно искам да съм сигурна и повтарям думата. Веднъж, после пак.

— Трудно ви е, п’est-ce pas?

Кимам.

— Опитвам се да ви кажа, че не мислим, че има рак, но трябва да проверим, поп ? Елате с мен.

И ме повежда по коридор след коридор към автомат за кафе, чай и други напитки. Вади монета от пет франка и пита как пия кафето. Не мога да си спомня. Той ми поръчва express. Точно в този момент иззад летяща врата се появява алуминиева количка на големи черни колела, следвана от младо изрусено момиче, тънко като вейка, което ми предлага да си избера кроасан, pain au chocolat, багета с шунка или със сирене. Лекарят сяда до мен и двамата закусваме. След това ме отвежда в тих ъгъл, слага мило ръка на рамото ми и се забързва да си върши работата.

Денят минава бавно, струва ми се безкраен. Когато съм прекалено изтощена от молитви, се разведрявам със списък от вълшебни моменти, за да не се чувствам сама.

Дълги топли вечери: връщам се у дома в официална рокля след вечеря на фестивала в Кан, чувам песента на славеите, която звучи лирично под обсипаното със звезди небе. Танцуваме под музиката им на терасите, леко обвили ръце един около друг, и главата ми е полегнала върху бялото копринено сако на Мишел.

Летни недели, в които оставаме само двамата, плуваме заедно голи в басейна, в най-големия лазурносин спасителен пояс — подарък за рождения ден от мен за Мишел, през пръстите на ръцете и краката ни се процежда вода. Жегата пари гърбовете ни, но ние се носим върху възглавничка от блаженство. Вкусът на хлор по устните ни. Бялата плът там, където часовници и пръстени са крили сантиметри от кожата от слънцето.

Хладни бели ленени чаршафи, които поемат тежестта на загорелите ни тела.