Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

— Манюел! — викам.

Лъки идва към мен на големи подскоци и с лай.

— Манюел!

Никакъв отговор. Накрая го намирам да се навърта като призрак в тъмнината на гаража ни, който няма прозорци. И тъй като колите ни са твърде стари, никога не държим в него превозни средства, а сме го напълнили догоре с градински инструменти и сме сложили вътре един стар, но полезен хладилник.

— Какво правиш? — питам ядосано.

— Търся мотика — обяснява той. Посочвам към ключа за осветлението и поемам бързо надолу по алеята, за да стигна, преди магазинът да затвори за обедна почивка. Тази épicerie е от онези малки семейни фирми, които затварят от обяд чак до четири следобед. Когато пристигам, вече е затворено. Чукам на вратата и викам. Никой не отговаря. Отивам отзад при бараката и започвам да удрям с юмрук по стъклената врата. Пак никакъв отговор. Само няколко минути след дванайсет е, но мястото е тихо като изоставен кораб. Разгневена, се мятам в колата и поемам обратно към фермата. Манюел пак никакъв го няма. Торбата му, която хвърли на една от терасите, също е изчезнала. Единственият знак, че изобщо някога е идвал, е мотиката, която намирам в лехата, запокитена небрежно върху вече клюмнал сноп лилиуми. Никакво плевене не е имало. Викам го по име няколко пъти, надничам в гаража, но не го намирам. Сигурно си е тръгнал, може би подгонен от страха от кучето. Лъки се е проснала по гръб на една от терасите и доволно вдишва и издишва. Малката Ела дреме, опряла глава на корема на другарчето си. Връщам се към писането си с огромно облекчение. Всичко приключва с много по-малко последствия, отколкото съм се опасявала.

Мишел е в Париж и аз се опитвам неуспешно да се свържа с него по телефона. Като се има предвид огромните размери на кризата, в която се намираме, и естествената ми склонност към тревожност, съм притеснена, че нещо не е наред. Звъня в офиса му и питам асистентката му дали е там. Тя няма представа.

— Кога за последно го видя? — питам умолително, като се старая тревогата да не проличи в гласа ми и да не хвърлям в паника екипа му.

— Вчера сутринта.

— Какво? И оттогава не е идвал в офиса… Всичко наред ли е?

Изабел, стабилна и уравновесена жена, не може да разбере защо съм толкова притеснена. Вероятно работи от студиото си, предполага тя. Но аз му звънях и никой не отговори. Мишел така и не си сложи телефонен секретар в малкото студио, където спи, когато е в Париж, защото иска да си го запази като лично пространство. Прекарва безкрайно много часове на телефона и винаги е твърдял, че има нужда от това убежище. Говорим толкова често през деня, че преди никога не е било проблем. Но сега съм разтревожена. Моля Изабел да му каже да ми се обади, когато дойде. До вечерта нямам никакви вести и отново опитвам да звънна в студиото. Пак никакъв отговор, а в офиса не са го виждали цял ден. Вероятно е бил по срещи някъде другаде, е последното обяснение на Изабел.

— И не мислиш, че трябва да отидеш до студиото и да разбиеш вратата? — настоявам аз.

Тя очевидно намира идеята ми за нелепа.

— Работя за него — отвръща язвително. — Нямам навика да разбивам вратите на шефовете си.

— Не, не, разбира се, че не. Извинявай, че те обезпокоих.

Връщам слушалката на мястото ѝ, но знам, че ако всичко беше наред, Мишел щеше да ми се обади. Нещо трябва да се е случило. Ако се е наложило да замине по спешност, щеше да се обади. Така че какъв е проблемът и как да се свържа с него?

Докато седя на терасата, измъчена от тревога, и се опитвам да събера сили от зимния залез, неочаквано се появява Рене. Боже, колко се радвам, че го виждам! Както обикновено, той идва с малък подарък. Буркан със смокиново сладко, кафяво и гъсто, направено от собствените ни смокини. От осем дървета в имота с Куашия събрахме 200 килограма плодове в края на септември и началото на октомври, преди той да си тръгне. Благодаря на моя среброкос приятел и му предлагам чаша бира, като се опитвам да скрия болката си. В задънена улица съм. Куашия си отиде, няма кой да се грижи за кучетата и мисля, че независимо дали имам, или нямам пари, трябва да отида до Париж.

— Вино или бира, което е по-лесно — казва той и се настанява доволно на градинската маса на горната тераса, за да се наслади на питието си. Обича да го прави. Има ключ от портата и от време на време се отбива да убие по час, да си поговорим малко, да разкаже някоя друга история и да се наслади на залеза в опушено оранжево.

Тръгвам към хладилника в гаража, за да взема бира и бутилка розе. За мое учудване, хладилникът е празен, вътре са останали само една-две бутилки вино; и със сигурност е обрана всичката бира. Озадачена, изваждам единствената останала бутилка розе. Знам, че съм под стрес, но със сигурност си спомням, че купих стек бира от местния супермаркет предната вечер, когато в нашата épicerie нямаше. Като се има предвид състоянието ми, може да съм забравила да го сложа в хладилника. Опитвам да си спомня къде съм го оставила. Може би в багажника? И тогава си спомням Манюел, за когото напълно съм забравила след всичките ми притеснения от неочакваното изчезване на Мишел. Нехранимайкото трябва да е изчезнал с нашата „Стела Артоа“! Връщам се и се извинявам на Рене, поднасям вино и чиния от нашите маслини.