Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Нямаше татуиран номер. Казва се Лъки. Или поне аз така я кръстих. Все още е при ветеринаря. Има вътрешни кръвоизливи, перфорация, стомашни проблеми, предизвикани от често ритане. Има и две счупени ребра, глисти и била много напрегната и нервна, което според доктора е следствие от непрекъснато малтретиране. Затова все още е при него. Преди да я вземем да я гледаме заедно с малкото кутре, той иска да е сигурен, че не е озлобена.

Смятам по-късно днес да отида да взема Лъки. Нямам търпение да я покажа на момичетата.

Уърдзуърт казва, че миналото, настоящето и бъдещето се сливат в желанието, което минава през всички тях. Тази сутрин през ума ми минава всичко, което сме постигнали, задоволството, което изпитвам тук, и любовта, която Мишел ми донесе, но бъдещето засега изглежда пълно с препятствия и страхове. И в този момент, с право или не, виня себе си.

До мен Ела започва да маха с опашка, когато две ръце се протягат, прегръщат ме силно и ме връщат в настоящето, измъкват ме от спомените и терзанията, от мислите за несигурното бъдеще. Ванеса е. Не казва нищо, нито пък аз. Само се прегръщаме силно. Слънцето грее през върховете на дърветата зад плоския покрив на къщата и започва да топли гърбовете ни, да ни лекува с обещанието си за новия ден.

Времето се разваля. Лек дъждец вали над хълмовете и прави морето синкаво, мъгливо и мътно. Мишел е на път, за да продаде нашия вече готов сериал. Работи всяка минута, дадена ни от Бог. Пътува с такова темпо, като че ли се опитва да спечели допълнителен ден, хващайки изгрева от двата противоположни края на планетата. Никога не спира, никога не си взема почивка. Държи се така, сякаш може да живее в този ритъм вечно, сякаш сме непобедими. Искам да му кажа, че ще се изтощи, ще се разболее, но знам, че подобни негативни изказвания само ще го извадят от строя. Искам да вярвам, че той е толкова силен и способен, колкото се мъчи да бъде. Искам да вярвам в мощта му, защото не смея и да помисля за алтернативите. Но най-вече си мисля, че трябва да се откажем от фермата, да я продадем, да я предадем на банката; да им я хвърлим в лицето, да се освободим. Но Мишел не се съгласява. Не иска и да чуе за това, не желае да го обсъжда.

— Ще се справим — казва ми непрекъснато, като че ли това е тайна мантра, която колкото повече повтаря, толкова по-вярна става, и той се моли да е така. Носи тежък товар. Тревожа се и се чувствам потисната, като го гледам. И виждам как мечтите ни се превръщат в пепел.

Куашия тръгва за Алжир. Готви се за пенсия в началото на следващата година. Заминаването му направо ме довършва. Нямам представа как ще се справя без него, но го лъжа, че ще намеря някой друг да ми помага, защото той си има семейство в Африка и аз не мога да го задържам повече.

— Ако имаш нужда от мен — казва той, когато идва време за сбогуване, — обади се в селското кафене comme d’habitude, както обикновено. Ще се върна.

Кимам и му пожелавам всичко хубаво; знам, че никога не бих направила това.

— Помни, че с теб сме роднини. Никога няма да те предам.

Пак кимам и го целувам по двете бузи, два пъти, и потискам напиращото желание да заплача.

Това вече се очертава като година на загуби.

Загуба. Страхът от нея ме преследва. Затова всяко сбогуване, всяка раздяла, без значение колко тривиална и кратка, ме разкъсва. Затова нямах куража да обичам, докато не срещнах Мишел.

— Поздрави жена си и децата — успявам да кажа. Никога не съм ги виждала, но Куашия говори за тях толкова често, та ми се струва, че сме стари приятели.

— Ти кажи на Мишел, че съм поръчал да спре да работи толкова много. Той е нужен тук.

Усмихвам се смело и се чудя дали има представа в каква голяма беда сме. Подозирам, че се досеща. Той има инстинктите на мъдър човек. Гледам го как се отдалечава по алеята, с кожена шапка на олисяващата си глава, как маха, докато върви, и ми хвърля онази негова топла беззъба усмивка.

Оставам сама във фермата и обмислям начини за спасяване на „Апасионата“, как да живея възможно най-скромно. Банката става все по-нетърпелива. Заплашва ни. Преследва ни редовно с официални писма, заявява, че ще вземе фермата и ще я пусне на търг. Тревогите не ми дават мира. Крача по плочките в стаите под косите лъчи на слънцето и по ветровитите тераси като изгубен призрак, който има да разгадава шифър, но не може да намери основната връзка между символите. Отново и отново страховете и отговорностите вгорчават мислите ми. В някои нощи, преди първи петли, будна от притеснения, притискам лице в стъклото и гледам луната, докато долу в най-далечната долина арабите се молят заедно със своя мюезин. Провикват се към Бог.