Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

„Бройте и мен“, прошепвам.

Пиша от изгрев до късна вечер. Сама в старата скърцаща къща, пред запалени свещи и пукащи в огнището дънери, се взирам в библейската тъмнина. Разкази, детски книжки, синопсиси на сценарии. Не спирам да ровя и се изтощавам в опитите да променя лошия ни късмет.

И търся малки ежедневни радости, които да ме развеселяват. Скачам в замръзващия басейн, за да спася живота на давеща се пчела, мърдам крачетата ѝ на всички страни, както е полегнала по гръб на водната повърхност. Говоря дълго на изненадващо голяма цикада, която се появи извън сезона в банята и изглежда самотна като изгубена клонка. Осмелявам се да доближа двойка стършели, които се чифтосват в една от лехите. Той я е обгърнал и се движи ритмично, а тя гали малкото си черно лице на насекомо с предните крачета, докато внезапно не започва да издава силен пронизителен звук. Любовна песен, изпята със страст в топлия неделен следобед. Лъки също е истинско чудо. Нервна и сприхава, но вече не толкова много. Изисква дълго лечение с кремове и отвари, но козината ѝ започва да расте пак и тя се доказва като лоялно и обичливо куче пазач. Казвам ѝ колко съм ѝ благодарна за компанията, предаността и нуждата ѝ от мен, галя пухкавата малка Ела и я уверявам, че и към нея изпитвам същото.

Рене се отбива да погледне какво става с paon, който той няма да лекува сега, защото пръскането, което предлага — и на което аз абсолютно се противопоставям, понеже фермата ни е органична, — може да увреди плодовете. Дава ми купчина книжа, които е взел от Кристоф, собственика на мелницата.

— Какво е това?

— Формуляри, които трябва да се попълнят и да се пратят в Брюксел. Кристоф специално спомена името ти.

Взирам се в тях, самотна и демотивирана. Те изглеждат сложни и времеемки, като всички френски документи, затова ги пъхам в джоба на джинсите си.

— Не ги пренебрегвай, Каръл. За да подкрепи маслиновото производство тук, във Франция, Брюксел предлага на всеки oléiculteur финансова помощ. Всички ще получим определена сума.

Очите ми светват, вниманието ми е привлечено. Мисля си за нашата криза. Дали това е решението на проблемите ни?

— Колко? — питам.

— Е, няма да е със задна дата, но ако тази ферма произведе същото количество зехтин през идващия сезон като предишния, тогава може да получи около шестстотин франка.

Шестстотин франка! Няма и шейсет паунда. Той сигурно вижда разочарованието, изписано на лицето ми.

— Не е кой знае какво, но…

Свива рамене по прекрасния си провансалски начин, а лукавият му поглед ми дава да разбера, че е по-добре от нищо, което е вярно, разбира се.

— Ще ги попълня — усмихвам се. — Няма да забравя.

Преди да се качи в реното си, което е натоварено с най-големите и къдрави марули, които някога съм виждала, всяка с размер на лавандулов храст, той ми напомня, че не след дълго ще трябва да започнем да слагаме пак мрежи; идва нов сезон. Бърза разходка из терасите ни показва, че по дърветата вече растат твърди като куршуми маслини. Чака ни нова обилна реколта.

— С този добив може дори да изкараш седемстотин франка от Брюксел — шегува се той, докато се връщаме в колата му. — Искаш ли салата? — сочи към продукцията в краката си.

Клатя глава и обяснявам, че вече съм купила зелена салата и марули от пазара. Все пак не мога да се въздържа да не отбележа размера на неговите. Очите му светват от гордост и усещането за bonne affaire, докато обяснява, че гледа марулите на чужд terrain, където водата е безплатна, защото собственикът има свой личен водоизточник.

— И не забравяй — извиква той, когато си тръгва. — Не можем да се справим сами.

Факт. Без Куашия и в отсъствието на Мишел, което понякога продължава седмици, с Рене ще се нуждаем от допълнителна помощ. Бяхме благословени в началото, когато той и Куашия се появиха сякаш от нищото, а аз нямам представа как да намеря хора. Накрая решавам да напиша обява, annonce от четири реда, която да закача в местната épicerie, бакалия. Винаги съм харесвала този магазин, защото ми напомня за безбройните дюкянчета, в които ме водеха баба и дядо, когато бях селско дете в Ирландия. Там продаваха страхотно мляко в метални гюмове и ми се струваше, че предлагат всичко, за което мога да си помисля, особено бонбони. Множество стъклени буркани с бонбони във всички цветове на дъгата.

Едрата жена на собственика на местната épicerie, която отново е бременна, ме поздравява гръмогласно, хвърля поглед на обявата ми и ми казва, че няма нужда да я окачвам. Мога да взема техния помощник.