Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

— Изглеждаш уморена — отбелязва той. — Нали не си забравила да изпратиш онзи формуляр?

— Какъв формуляр?

— За маслините.

А, да, формулярът. Да, уверявам го, попълних го, подписах го и го пратих на Мишел за подпис, а след това той ще го препрати в Брюксел. Готов е.

Вдигаме чаши с обичайния френски поздрав à la tienne, за твое здраве, и отпиваме.

Тъкмо се каня да го помоля да храни кучетата и да държи крепостта няколко дни, докато аз отида до Париж, ала съм прекъсната от силен рев. Учудени, се обръщаме към втората площадка, откъдето идва звукът.

— Това е глиган — простенвам аз.

Рене клати глава.

— Не мисля.

— Какво може да е тогава?

— Най-добре да отидем да видим.

Оставяме питиетата си на масата и тръгваме през буйната трева, храстите и плевелите. Поради липса на средства и проливните дъждове през тази есен, втората площадка се е превърнала в по-мека версия на джунглата, която беше, когато открихме „Апасионата“. Тъжна гледка. Лъки и Ела крачат по петите ни. Лъки лае бясно, но странният рев е спрял и не можем да го проследим. Рене предполага, че е приклещено животно.

— Приклещено в какво? — питам малко отбранително. Аз съм пълен противник на лова и когато за първи път оправихме това парче земя, лично се погрижих всеки капан, погребан под треволяците, да бъде премахнат и изгорен, а ако е изработен от някакъв смъртоносен метал, хвърлен в коша за боклук и изнесен от имота.

Не минава много време и се натъкваме на източника на рева. Манюел, в чиито мошенически вени не тече и капка латинска кръв, се е проснал на земята и се е скрил от света под нашето разперено лаврово дърво. Главата му е подпряна на торбата и той блажено хърка. А около него като съзвездие са пръснати празните ни бирени бутилки.

— Diable — ухилва се Рене. — Кой е той?

— Трябваше да ти бъде помощник за беритбата на маслини — засмивам се аз и набързо му разказвам историята на Манюел.

Вдигаме го помежду ни и го повличаме през тревистата местност, през цялата градина чак до реното на Рене, където го оставяме в отворената кола. Дъхът му е като на огнедишащ дракон.

— Да довършим онази бутилка — предлага Рене с кикот. — Заслужихме си я. И след това ще го върнем в бараката му.

И точно така правим. Манюел дори не помръдва при цялата операция.

По време на малката ни разходка до нашата épicerie Рене се съгласява от следващия ден да поеме кормилото във фермата и ме уверява, че няма за какво да се тревожа. Благодаря му и започвам да се изкачвам по хълма. Тогава той се провиква след мен:

— Искаш ли да потърся някого, който да помогне за маслините?

— Ще ти кажа утре — отвръщам, все още прекалено разстроена, за да мисля и за това.

Горе в къщата телефонът звънва. Изабел е, която ми казва, че Мишел е болен. Знаех си.

Кучетата са нахранени за тази вечер, затова се обаждам на Рене, който тъкмо се е прибрал, и му казвам, че заминавам за летището и възнамерявам да хвана последния самолет за Париж тази вечер. Обещавам да се върна при първа възможност.

Париж е мокър и зимен. Уличните светлини се пречупват през дъжда и хвърлят отблясъци във всички цветове на дъгата. Докато пристигна до гарсониерата му, вече минава единайсет и Мишел е в леглото, свит одве от болка.

Шокирана съм от гледката, но потискам желанието си да го разпитвам какво не е наред. Разбирам, че му е прилошало вчера сутринта, по време на среща с адвоката му. Адвокатът повикал свой приятел лекар, който, след като направил някои изследвания, пратил Мишел у дома и му обещал да се обади веднага щом има новини.

— Защо не ми звънна? — успявам да кажа.

— Не исках да те тревожа.

Въздържам се да спомена, че мълчанието му през последните четиресет часа ме е докарало до ръба на нервна криза. Вместо това се мушвам в леглото до него, прегръщам го и се опитвам да заспя.

Специалистът се обажда някъде призори. Всъщност заради надвисналото сиво небе изглежда, все едно денят е още далеч. Иска Мишел да отиде в клиниката предобед. Усещам как нещо в мен се свива.

— Каза ли защо?

Мишел клати глава. Настоявам да отида с него. Отначало той не иска и да чуе, но аз съм непреклонна. Мишел не е от хората, които зарязват работата си. В няколкото случая на обикновена настинка или дребен здравословен проблем, на които съм била свидетел, той просто не обръща внимание. Не приема и дори не признава никаква форма на физическа слабост. Това няма да е лесно за него. Нито за мен. Аз съм малко по-добре, но мразя болници. Сигурно съм най-големият страхливец на света, когато става въпрос за кръв, едва понасям серните и алкалните миризми на мехлемите, тинктурите и дезинфектантите. Онези дълги тесни коридори ме карат да потръпвам. Проснатите по гръб тела на носилките ми докарват гадене и плашат всичките ми сетива. Но искам да съм там. Не съм готова да стоя цял ден в студиото и да си гриза ноктите.