Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Захващаме се за работа, започваме да разчистваме пораженията от тази първа нощ, влачим цели клони, обрасли с шишарки. Малки яркожълти цветчета украсяват прашните сини клони на любимия ни бор, единствен по рода си в имота, а силният аромат от сълзящата лепкава смола изпълва ясната хладна сутрин. Сякаш умиращото дърво кърви или плаче.

Вятърът е остър. Арктическото му жило се забива в потното ми тяло. Докато работим, Куашия разказва пак за младостта си, за дългата студена зима след смъртта на баща му. Спомня си истории с непрестанни пътувания, как крачи сам по няколко дни през планините, за да търси дърва за майка си и братята и сестрите си. Там, сред снежните планини, събирал и складирал, докато натрупвал толкова, колкото можел да носи. След това тръгвал бавно обратно като магаре, с приведено надолу тяло и с товар дърва, към скромното жилище, където той и опечаленото му семейство преживявали. Представям си това малко тъмнокожо арабче, загубата му, решимостта му, и за мен е чест, че като споделя спомените си, ни връща половин век назад в арабския свят, в който можеше никога да не попаднем, ако не беше той. Куашия взема моменти от своето юношество в непозната за мен земя и ги вплита в настоящето, където те съществуват съвместно с нашите преживявания. Това ми напомня, че австралийските аборигени нямат думи в езика си за „вчера“ и „утре“.

На свой ред Мишел разказва за своето детство в Германия, недалеч от белгийската граница; за опустошената от войната провинция, за баща си, който, преди Мишел да се роди, прекарал няколко години в лагер, макар че бил готвач в армията, а не войник. Развълнувана съм, когато чувам, че Ани, майката на Мишел, вървяла пеш от селото им до лагера — преход, който ѝ отнел няколко дни, — за да занесе първородния си син и да го представи на баща му. Идва и моят ред. Разказвам истории за английското и ирландското си минало. Описвам хълмистия зелен пейзаж, непрестанния лек дъждец, ловенето на сьомга в буйната камениста река с чичо ми, незабравимата миризма на картофи, врящи на печката с дърва, как загубих сестра си в едно царевично поле — истински златен лабиринт, по-висок и от двете ни, — топлите мелодични гласове на съседите на баба и дядо, както и забранените приятелства с „протестантските хлапета“, които се събираха на групи зад селската поща. И си спомням сцените на насилие, на които съм ставала свидетел. Кръвопролития. Колебливо разказвам за тях.

И така преминава денят. По залез-слънце се настаняваме около голямата маса и пием топъл ментов чай, подсладен с лавандулов мед, а Мишел ми напомня, че трябва да си помислим за собствени кошери и да засадим лози. Каня Куашия да остане да вечеря с нас — вече имаме ток, — но той махва с ръка и се усмихва. Казва, че си е сготвил, и ни пожелава лека нощ, после тръгва надолу по алеята към къщичката си, която е в оградена ниша и по нея няма никакви поражения. Чудя се на усамотението му, но явно му харесва. Месеци в Алжир, после месеци тук с нас. Има две семейства.

Вятърът отново се усилва, но според новините по радиото, тази нощ ще е по-слаб. Уморени сме от физическата работа през деня, но също така сме и дълбоко благодарни, защото в едно от съседните села тази сутрин е имало осем загинали. В пика си вятърът по брега на Приморските Алпи е стигнал скорост от 150 километра в час. Пътищата са затворени, дори и малките. Не можем да излезем с колата да купим храна. Ако имаме нужда от продукти, трябва да вървим по пътеката покрай потока до селото. Разбираме, че три милиона семейства във Франция са без ток, а милион и половина нямат телефон. Хиляди са останали без дом и загиналите се увеличават.

На следващата сутрин природното бедствие спира. Излизаме от тъмнината зад жалузите на прозорците под ослепително яркото слънце и стъкленосиньото небе. Все пак във въздуха витае страх; от време на време някой клон се раздвижва и потрепва, напомняйки за бедствието. Храстите и дърветата са заплетени и начупени до неузнаваемост. Те завинаги ще носят отпечатъка от преминаването на тази буря.

Толкова работа има за вършене.

Склоновете на хълмовете вибрират от стърженето на електрическите триони. Това ми се струва успокоително, като лятната песен на цикадите. На съседните върхове хората започват да режат и събират изкоренените и разцепените дървета. Дървени стърготини летят като снежинки в яркия чист въздух. Неподвижността на природата днес изглежда почти толкова притеснителна, колкото виещите ветрове от последните две нощи, същността ѝ има тревожно много лица.