Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Беше много интересно soirée [41] Вечер (фр.) – Б. пр. , нали?

– Bien sûr [42] Разбира се (фр.) – Б. пр. – отвърна той на езика на прадедите си, на който настойчиво се опитваше да ми говори, и веднага след това изчезна от живота ми.

Оставаха само седем дни до началото на Великденските празници, когато баща ми отново ме извика в кабинета си и за втори път за по-малко от четири месеца ми показа диапозитиви, от които стомахът ми, и без това разстроен от историята със свинските уши, болезнено се присви.

На снимките се виждаше как Нелсън и Тереза се целуват на третата палуба на яхтата „Валерия V“ (ставаше дума за първата буква V на фамилното име Висконти, а не за римското число пет, както всички мислеха, убедени, че най-богатият мъж в Италия може преспокойно да притежава други четири такива кораба).

Осведомителната агенция твърдеше, че годениците се намират на Бахамите, „където бащата на годеницата, магнатът Томасо Троти, наскоро е купил за астрономическата цифра от двайсет милиона долара красив частен остров като сватбен подарък за дъщеря си. Островът, известен под името Кайо 43-2, разположен в окръг Ексума, на осемдесет и пет километра югоизточно от Насау, има няколко райски плажа с бял пясък и кристални води и две разкошни къщи с джакузи на открито“.

Отпуснах се на другия въртящ се стол смазана, съкрушена, с лентата с диапозитивите в ръка. Баща ми нямаше представа, че връзката ми с Нелсън Ноланд надхвърля чистия професионален интерес. През ума му дори не бе минала мисълта, че бих могла да се влюбя в мъж, когото – в това беше прав – бях виждала два-три пъти в живота си.

Разказах му за Вероник Пасани и за Джаки Кенеди, но нито една от тези истории не го трогна. Беше убеден, че платоническата ми любов е все още басистът на Дюран Дюран – когато бях петнайсетгодишна, окачих постера му над леглото си и той ме накара да го махна. „Това да не ти е Исус Христос“ – беше ми се скарал той и аз се принудих да го окача от вътрешната страна на вратата на гардероба. Майка ми всяка вечер идваше да ме целуне за лека нощ и винаги намираше гардероба широко отборен. Обяснявах й, че така проветрявам дрехите в него.

Баща ми дълго време не забрави историята с постера. Две години по-късно изненадващо ми позволи да присъствам на концерта на Дюран Дюран в Спортния дворец в Мадрид, въпреки че това събитие обединяваше на едно място най-различни въображаеми заплахи за един експерт по предвиждане на рискове, какъвто беше той – тълпи, побоища, наркотици, смърт поради липса на кислород, смърт от обезводняване, зарази от всякакъв вид, въоръжен грабеж, похищение, изнасилване, убийство, срутване на стадиона или пожар на сцената.

„Можеш да отидеш, стига да не се отделяш от братовчедите си“ – постави ми той единственото си условие. Нямах представа обаче, че зад гърба ми бе наел услугите на частна охранителна фирма и ми бе зачислил двама цивилни агенти, яки като бикове, със задачата да следят всяко мое движение и да не се отделят от мен през цялата вечер. Предполагам, че договорът също е включвал охраната и на останалите членове на групата, въпреки че те нямаха нужда от защита предвид физическото им състояние и младостта им. Всъщност ако трябваше да се бият едни срещу други братовчеди и охранители, съмнявам се, че последните щяха да победят; вече казах, че израснах сред доста буйни братовчеди.

– Нищо не мога да направя – оплаках се аз горчиво, седнала на въртящия се стол. – Невъзможно е да се състезавам с жена като Тереза Троти.

Баща ми вдигна очи от документите пред него.

– Един частен остров – каза той, който със сигурност е бил недиагностицирано хиперактивно дете – сигурно е най-скучното нещо на света. Уверявам те, че за по-малко от три дни човек ще поиска да се върне вкъщи. Сигурно е страшно досадно да гледаш по цял ден физиономията на другия, без двамата да имате какво да си кажете или да правите. Надявам се, за тяхно добро, да са взели някоя настолна игра. Знаеш ли вица за корабокрушенеца, който се озовава с Клаудия Шифър на пустинен остров и...?

– Онзи за „сложи си мустак, Клаудия“?

Двамата прихнахме да се смеем, без да ни е грижа, че някой от колегите ми може да влезе. Когато погледнах отново снимките и задържах погледа си върху белия пясък, синьото море, красивите палми, отрупани с кокосови орехи, и следите от стъпките на двама души по плажа, повторих наум мъдрите думи на баща ми: „Каква досада“. Страстта му към природата и привързаността му към родния край – Кастилия, приличаха донякъде на начина, по който Нелсън възприемаше света, затова си казах, че тези дни, прекарани в рая, и този на пръв поглед завиден сватбен подарък накрая ще се превърнат в истински ад за него.