Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Излязох от кабинета на баща ми с нова решимост в погледа. „Упорита си“ – бе ми казал той няколко месеца по-рано, без да предполага, че тази фраза ще разбуди звяра, дремещ в мен. Оставих го съсредоточен върху задачата да напише страниците, с които щеше да започне новият брой на списанието ни: един обширен репортаж за церемонията по връчването на наградите „Оскар“, която се бе състояла предната вечер в „Дороти Чандлър Павилион“ в Лос Анджелис и на която филмът „Бел Епок“ на Фернандо Труеба бе награден е престижната статуетка за най-добър чуждестранен филм.

Върху масите в големия кабинет бяха струпани над две хиляди снимки, които бяхме получили през безсънната нощ. Други продължаваха да пристигат в редакцията, изпратени от международните телеграфни агенции или доставени на ръка от куриери, току-що приземили се с първия сутрешен полет.

Беше ми забавно да отварям вратата на офиса на тези младежи, на които финансирахме част от цената на билета, в замяна на което те ни носеха снимките; почти всички бяха пътуващи студенти, които на развален испански ни питаха къде могат да намерят евтин подслон в Мадрид.

Същият този ден ми бяха възложили задачата да напиша материал от две колони за престоя на принцеса Даяна и синовете й в един австрийски зимен курорт. Изглеждаха щастливи, въпреки непрестанния тормоз от страна на журналистите и семейните проблеми, които имаха.

На една от снимките, на заден план и леко разфокусиран, ми се стори че разпознах Уилям Карсън с очилата му с поляризирани стъкла. Спускаше се по пистата със съвършен стил, с успоредни ски и целият облечен в черно, включително раницата.

Можеше да става дума за член от свитата на принцесата, не отричам, но беше възможно моят частен агент 007 да работи извънредно и в свободното си време да охранява членовете на кралското семейство. Или пък работата му в „Джийвс & Хокс“ да е само прикритие за истинската му мисия на таен агент

Тъкмо се бях съсредоточила върху описанието на двуцветната плетена лента, която си беше сложила лейди Ди на главата, като се опитвах да не мисля за частните райски острови, разпръснати из Атлантическия океан, когато телефонът иззвъня и пазачът ни ми съобщи новината за внезапната и неочаквана смърт на кучето ми.

Това наистина беше подъл удар.

Животът би трябвало да ни предупреждава няколко дни по-рано за подобни нещастия и да ни дава поне шанса да се сбогуваме с едно от най-добродушните създания на този свят

Кучето ми беше шоколадовокафяв немски пойнтер с голям нос, с очи с цвят на мед и с крака, излъчващи мирис на препечена царевица. Присъствах на раждането му в една априлска нощ преди дванайсет години. Появи се седмо по ред по време на едно безкрайно раждане, заедно с тринайсетте си братчета и сестричета, на зеления диван в стаята за игри.

Хранех го първо с биберон, а после с мляно месо и го утеших в деня, когато го отделиха от майка му. Запазих млечните му зъбки в облицована с плат кутийка. Научих го да ловува, като завързвах с конец заешка кожа и я влачех по земята. Заварих го в разгара на любовна игра с кучката на овчаря и го спасих от удавяне, като се хвърлих в ледените води на реката през един ноември. Той, от своя страна, ми облиза окървавените лакти сутринта, когато паднах от велосипеда върху осеяната с камъни и коприва земя, и ме посрещаше всеки ден от живота си, като въртеше опашка от радост

Беше умряло кротко и безболезнено, но самотно. Съжалявах, че не бях до него, за да го галя по главата и да му приказвам, докато животът го е напускал, също както направих, когато се роди, затваряйки по този начин кръга на общата ни щастлива история.

Пазачът ме попита дали да го погребе и къде.

– Като се качваш към хълма по пътя за долината, вдясно има изворче, под едни дъбове, нали знаеш къде са? Оттам тръгва пътечка и стига до огромен кестен, който сега още не се е разлистил, но пръстта е мека, а сянката през лятото е много приятна, защото когато духа северен вятър, склонът зад него го спира, а ако е южен, остава между клоните. Погреби го там, до дънера, и сложи отгоре голям камък, за да знам къде е, а и за да не го изровят дивите свине. Затворени ли са очите му? Тогава ги затвори. И още нещо, на нощното шкафче в стаята ми има снимка. Нека някой ми я прати в Мадрид по автобуса, моля те.

Въпросната снимка я беше направила сестра ми предната година. На нея прегръщах моя верен приятел в края на една житна нива, докато си отдъхвахме след лов на пъдпъдъци. Двамата се усмихвахме (кучешката усмивка не се вижда на снимките, но се забелязва), аз носех раницата, а той – кожена каишка, в тон с патрондаша на баща ми.