Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Асансьорът в къщата на баба ми бе произведен през 1905 година. Беше „Щиглер“, изработен от махагон и стъкло, с три врати, пейка, тапицирана с червено кадифе, и никелирани метални части. Когато се движеше, издаваше шум, скрипците скърцаха и му трябваха три минути, за да слезе от шестия етаж до долу. Приземяваше се с подскок в нещо като клетка, която се отваряше отвътре. С братовчедите се забавлявахме, като се надбягвахме с асансьора, преди да стигне до четвъртия етаж, или натискахме аварийния бутон посред пътуването, но не и за да остана заклещена в него с един непознат, независимо че беше потомък на прочутия кардинал Мазарини. Стоях със затаен дъх през цялото време – факт, който не остана незабелязан от контето.

– Виждам, че те е страх да пътуваш с асансьор – каза той, заставайки в опасна близост до мен.

– Съвсем не!

Трябваше да му кажа истината – че изпитвам паника от затворени пространства, също като баба ми по бащина линия, която страда от клаустрофобия и никога не пътува сама в асансьор. Отговорът ми обаче го накара да предположи, че напрегнатостта ми е от друго естество. Примъкна се още по-близо до мен. Слава богу че най-после минахме първия етаж и стигнахме до мецанина, където пътуването ни свърши.

– Тези дни ще ти се обадя, за да те поканя на вечеря – заплаши ме той на сбогуване и когато се канеше да ме целуне целомъдрено по бузата, не знам какво движение направи, но в крайна сметка залепи една мокра целувка върху дясното ми око. Наложи се да премигна няколко пъти, за да изчистя склерата, роговицата, зеницата и ириса, които ми се бяха замъглили.

Изпълни обещанието си. В продължение на пет последователни дни звъня вкъщи с такава настойчивост, че извиненията ми се изчерпаха. „Търси те Мазарини!“ – чуваше се сутрин, обед и вечер за мое неудоволствие и за забавление на брат ми и сестра ми. Накрая реших да хвана бика за рогата и да сложа край на този тормоз.

– Добре. Къде?

– Където ти искаш.

– Кръчмата „Палето“, утре в десет Не си слагай вратовръзка, не пасва на обстановката.

Изрази недоволство от избора ми, който според него беше неудачен.

– Не предпочиташ ли „Сейнт Джеймс“, „Паласио де Англона“ или „Принсипе де Виана“?

Аз обаче вече бях задействала плана си. Нямаше връщане назад.

– Казах кръчмата „Палето“, ти решаваш.

Разбира се, съгласи се, беше си въобразил, че има шансове, така че се срещнахме. Той беше с ленена, току-що изгладена риза, а аз – със старото си дънково яке, подплатено с агнешка кожа, което от години стоеше на тавана и миришеше леко на нафталин. Разбира се, в този храм на пържени ястия не беше възможно да различиш друга миризма освен онази, която идваше от котлоните – на скариди с чесън, свинско филе, пържени чушки, наденички. Настаниха ни на една малка маса до стената. Мазарини изглеждаше не на място; оглеждаше се наоколо, сякаш се страхуваше, че някой ще го набие просто така, единствено заради вида му на мамино момченце, и забелязах, че му е трудно да си избере вечеря измежду предложенията на готвача.

– Донеси ми крокети от сьомга – каза той на сервитьора, – а на госпожицата каквото пожелае, нали?

В този момент започна маневрата ми на разубеждаване. Въоръжих се със смелост и възложих надеждите си на баба ми по бащина линия, която преспокойно можеше да изяде цяло прасенце, било печено, готвено или превърнато в кървавици и наденици, и много обичаше да топи хляба в соса от пържените дреболии. Сядаше като кралица начело на масата в трапезарията и ако бяхме по-малко от двайсет братовчеди, заявяваше, че сме много самотни. От наблюдателницата си следеше всеки от внуците и правнуците си и ни хокаше наред – някои заради липсата на апетит, други – заради бързото им ядене, и накрая винаги се оплакваше горчиво, защото всяка вечер пюрето й било зелено. Негодуваше: „Няма ли други цветове освен зеления за тези блудкави пюрета, които ме карате да ям? Нека ми направят пържени яйца, пържолки или чеснова супа!“.

– На мен ми донесете свински уши. И да са много хрупкави.

Останалата част на вечерта премина почти без разговори, защото всеки път, когато Мазарини подхващаше някоя тема, аз контраатакувах, захапвайки лакомо свинското ухо, което хрущеше, докато го дъвчех, и очите на контето сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Дори го смучех, докато питах – риторично, но на висок глас и с пълна уста – дали преди да го сготвят, са го измили добре отвътре.

Никой от двамата не си поръча десерт Беше най-краткотрайната вечеря в историята. Сбогувахме се завинаги на ъгъла на улица „Палафокс“. Беше паркирал колата си на площад „Билбао“ и аз заявих, че предпочитам да се прибера пеша.