Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Беше запечатала най-щастливия момент в живота на едно ловджийско куче. Мисия изпълнена – плячката разкрита, посочена, подгонена и прибрана. И наградата – топлата ръка на стопанина между ушите му, поздравленията, добра работа, момче, гордостта в очите ми, защото аз първа го обучих.

Когато получих снимката вкъщи, изплаках сълзите, които ми бяха останали, и поръчах да направят картички е нея, е черен бордюр, за да ги изпратя за спомен на братовчедите ми. Те също бяха израснали с него, бяха го дърпали за ушите и го обичаха почти колкото и аз. Направих трийсет. Раздадох двайсет и осем. Една оставих за мен, а последната изпратих на Кара заедно е писмо, в което й писах колко съм отчаяна, защото не вярвам да съществува рай за кучета, а е такава утеха да си мислиш, че един ден ще се срещнем с любимите си създания на някое място отвъд облаците.

Отговорът й пристигна с обратната поща с все още влажно лилаво мастило. Утешаваше ме, пишеше, че вярва във вечния живот на животните, които обичаме. „Ако не за душата им – която, макар да е чиста, би могла да е смъртна, – то поне за потребностите на нашата, за да бъде щастлива в отвъдното. Не мога да си представя рай, в който няма кучета и коне“ – уверяваше ме тя и ми разказваше историята за смелите сибирски хъскита, които спасили Тристан Ноланд да не умре от глад и студ по време на експедицията му до Северния полюс.

Този драматичен епизод, за който говореше Уилям Карсън, докато шофираше своя „Астън Мартин“ на път за летището, звучеше ужасяващо, разказан подробно от Кара Ноланд е химикалката й е виолетово мастило. Не ми се стори най-добрият начин да утешиш човек, който страда, но й благодарих за бързия отговор и добрите намерения, и още повече за фразата, с която завършваше писмото: „Нелсън пие чай с мен и ме моли да ти предам най-искрените му съболезнования“.

Вече подозирах, че Нелсън Ноланд има чувствително сърце, скрито някъде в анатомията му. Не предполагах обаче, че два дни след писмото на Кара ще пристигне друго, също от Англия, в бял плик, обрамчен с червено и синьо, и каре, в което пишеше: By Air Mail [43] С въздушна поща (англ.) – Б. пр. . Почеркът на подателя беше дребен, сбит и закръглен, а мастилото – черно, по-плътно на някои места, както обикновено се случва, когато се използва автоматична писалка.

Разрязах го с ножа за мазане на масло и сестра ми, която седеше от другата страна на масата, протегна шия като чапла, готова да глътне риба. „Кой ти пише от далечния Албион?“ – сякаш питаше тя, която понякога успява да си държи езика зад зъбите, вместо да направи някой гаф. Не стана нужда да изрече на глас въпроса – изненадата, изписана на лицето ми, и червенината бяха достатъчен отговор.

– От Нелсън Ноланд ли е? – досети се тя.

Заедно със сгънатия на четири лист намерих снимка на английски сетер, тичащ към камерата със заек в уста. Беше симпатично куче, като всички от неговата порода, е черни уши и козина на петна, лунички на краката и кичури на опашката.

„Казва се Алистър – пишеше в писмото. – Той е петият Алистър в семейството. Баща му беше първото ми куче, моят най-верен другар, а той е най-добрият ми приятел. Мисля, че разбирам как се чувстваш, или поне си представям, защото ако изгубя Алистър, вероятно ще се срина.“

– Трябваше да го прегърна в деня, когато го видяхме да плаче – заяви сестра ми, която не бе устояла на изкушението да прочете писмото над рамото ми.

– Знаеш ли? Той ме прегърна, когато за малко да падна от коня – признах й аз.

Оказа се, че до момента не бях казала на сестра ми за онази толкова нежна прегръдка след инцидента с коня. Защо? Не знам как да го обясня.

– Какво? – възмути се тя, и с право. – Искаш да кажеш, че си била в прегръдките на платоническата си любов, могла си да почувстваш топлината на кожата му, да чуеш ударите на сърцето му и дори да усетиш мириса на дрехите му... и чак сега ми казваш?

– Просто не ми се стори важно – излъгах аз. – Не забравяй, че моментът беше драматичен. Нелсън всъщност искаше да ме успокои, все едно че ми беше по-голям брат или братовчед.

– Това го разправяй на друг – възрази хитрушата. – Просто те е страх, че магията ще се разпръсне, ако го произнесеш на глас. Да видим – тя насочи към мен лъжицата си, – какво чувстваш при спомена за тялото му, притиснато до твоето, за ръката му, потупваща те по гърба, или за дъха му до ухото ти? – Не можах да й отговоря, защото от вълнение бях онемяла. – И въпреки всичко, току-що се издаде. – Гледаше ме точно както госпожица Марпъл гледа поредния убиец, по такъв красноречив начин, че е невъзможно да не си признаеш.