Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Почувствах...

– Че се разтапяш?

– Да.

Тогава разбрах, че този лист хартия, сгънат на четири и съдържащ няколко утешителни фрази, беше като повторна, топла и нежна прегръдка от Нелсън. И отново усетих миризмата, излъчваща се от ризата му – на орехи, мащерка, ладан, влажно жито. А когато вдигнах очи от листа, на лицето ми сигурно са били изписани учудване и глупава усмивка.

Внезапно ме осени една мисъл: „Държи на мен“.

– Нямаше да ми пише, ако му бях безразлична. Нямаше да ме нарича „приятелко“, нито щеше да бъде толкова искрен е мен. Умряло е кучето й, щеше да си помисли. Жалко, горкото момиче! Но нямаше да отиде в пощенската станция, нямаше да купи плик и хартия и да напълни автоматичната си писалка с черно мастило, нямаше да ми изпрати снимката на верния си Алистър, нито щеше да си направи труда да носи плика с писмото в джоба на ризата си, докато го пусне в една от онези жълти пощенски кутии, които никакви ги няма, когато ти трябват, нито щеше да мисли през цялото това време... за мен.

– Няма съмнение, че държи на теб – призна сестра ми. – Разбрах това, когато ви видях да яздите заедно. Тереза Троти също го забеляза, защото видях как хапе от яд долната си устна.

– Убедена съм, че не се обичат – потвърдих аз с висок и твърд глас, нарушавайки обещанието, което бях дала на баба ми преди няколко дни. – Бракът им чисто и просто ще бъде съюз по сметка.

– Наистина ли мислиш така? – попита ме тя. И разбрах, че това е риторичен въпрос. Тя също си беше дала сметка за някои несъответствия в ролята, която както Нелсън, така и Тереза, се опитваха да играят, когато не бяха сами. – „Има нещо гнило в Дания“ – завърши тя иронично.

– Нелсън се нуждае от пари, а Тереза – от аристократично име.

– Хрумва ми само едно решение. – Сестра ми винаги използва хумора като нападателно оръжие. – Да отидеш на сватбата, да заемеш стратегическо място на задните пейки и когато свещеникът каже: „да говори сега или да замълчи завинаги“...

– Ще стана и ще извикам, че го обичам!

– А той ще се обърне към теб, ще зареже Тереза Троти пред олтара, ще се затича, ще те грабне на ръце и ще избяга с теб на бял кон, който ще чака пред входа на църквата!

– Не може ли да е кола? – попитах аз предпазливо.

Отделихме няколко минути за размисъл, преди да се върнем в жестоката действителност. Сватбата щеше да се състои, независимо дали се обичаха, или не, след два месеца и половина и аз вероятно щях да чуя лъжливия му обет: „докато смъртта ни раздели“, без да мога да спра хода на събитията. Безпомощна, с разбито сърце, неспособна да се влюбя отново, защото нямаше да срещна друг мъж като херцог Нелсън.

– Не мислиш ли, че този благородник всъщност не е толкова благороден? – изтръгна ме сестра ми от размишлението. – Ако беше, нямаше да се съгласи да живее в лъжа. Нямаше да се обвърже с жена, в която не е влюбен, нито да й се закълне, че ще я обича в здраве и болест, в богатство и бедност

– Не става въпрос за благородство – защитих го аз не особено убедена, – а за идеята за дълга, която двете с теб не можем да възприемем. За него е много важно да запази наследството на семейството си. Тази отговорност се пада на него като последен жив потомък на рода Ноланд.

– И стои над личното му щастие?

– Стои над всичко.

– Не можеш да ме убедиш. Това момче не ми харесва. Най-малкото не е за теб. Ти заслужаваш мъж, който е наясно с това, което е важно в живота – каза сестра ми, като сложи край на разговора ни и ме остави насаме със снимката на кучето, писмото на Нелсън и автентичните питки със зехтин на Инес Росалес.

И сестра ми беше права. Как можех да бъда влюбена в мъж, способен да се ожени за пари?

Бях обаче влюбена. Също както много жени прощават на мъжете си пиянството или изневярата, така и аз бях готова да простя на Нелсън слабостта, която бе проявил, решавайки да се ожени за Тереза Троти.

Малко след като сестра ми излезе, се появи майка ми, облечена с дрехите, с които играеше голф. Завари ме сама и потънала в размисъл, с писмото на Нелсън в ръцете. Видя снимката на кучето и заключи, че още скърбя за моя добър космат приятел, затова реши да ме разсее с една злободневна тема.

– Как ти се струва историята на Камила Паркър-Боулс и принц Чарлс?

По онова време майка ми – която притежаваше необяснима дарба за учене на езици, благодарение на която четеше безпроблемно на английски, френски, португалски, италиански, немски и холандски – се грижеше да изготвя ежедневния преглед на печата и да запазва изрезките, които сметнеше за интересни, в картонени кутии, заемащи цялата задна стена на кабинета й.