Дж. Уорд - Ангелският дял

Той бе излязъл през официалния вход.

Чувстваше, че краката не го държат, но пристъпи една крачка надолу. После още една. И накрая стъпи на паважа, покриващ извития като дъга път и паркинга.

Повлече крака напред по пътеката, която водеше до задната част на голямата бяла къща, към чужд пикап, който му бе зает с щедростта на член от семейството.

Или поне каквато човек очаква от член на семейството си.

— Едуард… Едуард!

Разбира се, помисли той, докато продължаваше да върви. Със сигурност не можеше да избяга толкова лесно.

Сътън изобщо не се затрудни да го настигне. И докато докосваше ръката му, той искаше да продължи, но краката му спряха. Както винаги, плътта му избираше да се подчини на нея, не на нещо друго или на някого другиго, включително и на него самия. И ооо, тя бе зачервена от неудобство, дишаше прекалено бързо за краткото разстояние, което бе изминала, очите й бяха широко отворени.

— Тя не те позна — каза Сътън. — Тя просто… не те позна.

Господи, колко красива беше. Тези червени устни. Тъмната коса. Високото тяло със съвършени пропорции. Той я познаваше толкова отдавна, беше си представял, че е с нея толкова дълго, човек би помислил, че няма какво ново да открие. Но не, не беше така.

Фантазиите, в които той бе с нея, обаче трябваше да го поддържат и занапред. Развитието на събитията и нещата, които се случваха в имението, подсказваха, че тези фантазии ще бъдат всичко, с което ще разполага за много дълго.

— Едуард… — гласът й пресекна и той усети болката й сякаш бе негова. — Едуард, съжалявам.

Той затвори очи и се засмя дрезгаво на себе си.

— Имаш ли някаква представа колко обичам да слушам това? Как устните ти произнасят името ми? Всъщност е много тъжно.

Когато отново отвори очи, видя, че тя се взира смутена в него.

— Не съм на себе си — чу се да казва той. — В момента не съм на себе си.

Всъщност имаше чувството, че в главата му разни неща падат от местата си по рафтовете, огромни тежки контейнери се удрят в основата на черепа му, а съдържанието им се разсипва и се чупи на парчета.

— Моля? — прошепна тя. — Какво?

— Ела с мен — каза той и я хвана за ръката.

Едуард я водеше нанякъде, а Сътън го следваше с разтуптяно сърце. Искаше да попита къде отиват, но изразът на лицето му бе като на някой, изцяло завладян от натрапчива мисъл, и тя не проговори. Освен това не я бе грижа. Гаража. Полето. Реката.

Където и да е. Макар да бе откачено.

Просто… не можеше да му се противопостави.

Както обикновено.

Когато завиха към гърба на къщата, видяха неколцина келнери да се мотаят до кухненската врата против насекоми, развързаните папийонки висяха около вратовете им, тук-там се виждаха огънчетата на цигари и няколко хладилни чанти, всичките в червения цвят на Университета на Кентъки, готови да бъдат натоварени в камион „Форд“.

Едуард ги подмина и продължи към бизнес центъра.

Нямаше лъскави автомобили, паркирани пред дългата стена. Зад прозорците не се виждаха светлини, макар че може би причината за това бяха спуснатите завеси. Нямаше хора, които да влизат или излизат.

И за него нямаше проблем да влезе, след като набра кода и вратата се отключи.

Въздухът вътре бе прохладен и сух и тъмнината, съчетана със сравнително ниските тавани, създаде у нея впечатлението, че влиза в пещера… Много хубава пещера с дебели килими и картини, рисувани с маслени бои, окачени по стените, и кухня на самообслужване, за която бе чувала, но сама никога не бе използвала.

— Какво ще правим? — попита тя, следвайки го, докато той куцаше пред нея.

Той не отговори. Отведе я в заседателната зала… и затвори вратата.

После я заключи.

В стаята бе включено само аварийното осветление в ъглите, тъмносините завеси бяха спуснати и прилягаха толкова плътно, сякаш бяха затворени с ципове, върху лакираната маса нямаше нищо, освен красиво подредените цветя в центъра, които изглежда не бяха подновявани няколко дни.

Имаше дванайсет кожени стола.

Той блъсна настрани един стол до тясната страна на масата, после се обърна към нея. Приближи и сведе поглед към тялото й.

Когато усети пристягане в дробовете си, сякаш се задушаваше от познато вълнение, тя вече знаеше точно защо са тук… и знаеше, че няма да лиши нито себе си, нито него от това.

Нямаше смисъл. Но тя бе отчаяна, както и той, и понякога първичната страна надвиваше логиката и инстинкта за самосъхранение.

— Искам те — каза той, а очите му я оглеждаха, горещи и жадни. — Бих ти казал, че имам нужда от теб, но тази истина ме плаши прекалено много, за да я изкажа на глас.