Дж. Уорд - Ангелският дял

Тя не беше майка си обаче. Въпреки семейната връзка.

Но да, тук на облицования с плочки ръб на басейна бе горещо, никакъв вятър не достигаше до тази част на градината, благодарение на високата тухлена стена, която ограждаше геометричните фигури, образувани от цветните лехи и пътеките. Птички чуруликаха в цъфналите плодни дървета и още по-нагоре, във въздушните потоци на очевидно приближаваща буря кръжеше ястреб, който без съмнение търсеше нещо за вечеря.

Амелия бе в къщата „Честърфийлд Маркъм“… или поне така й бе казала мисис Харис преди поклонението. И това бе много добре. Наистина Фийлд и Амелия бяха приятели от пелени. В това нямаше нищо романтично или сексуално.

Преподавател. Господи, Джин намираше цялото това фиаско едновременно напълно възможно и абсолютно невъобразимо. Но от друга страна, изобщо не можеше да се каже, че познава дъщеря си много добре. Което вероятно обясняваше нефункциониращата връзка помежду им. Или тя имаше прекалено доверие в себе си и в липсващата майчинска грижа — собствените й родители може да не бяха играли особено важна роля в живота й, но мис Аврора винаги бе до нея.

И ето в какво се бе превърнала Джин.

Почувства, че й прималява и съблече късото си сако, но остави копринения шал „Ермес“ около врата си. Почти бе готова да скочи в басейна с дрехите, и в по-ранно превъплъщение на бунтовната си същност сигурно би го направила. Сега просто нямаше сили. Освен това… нямаше публика…

— И така, подписването ли ще отложите, или само приема по случай сватбата?

Джин затвори очи за миг при звука на толкова познатия глас.

— Самюел Ти! Мислех, че няма да дойдеш.

Стъпките му приближиха зад гърба й и тя отказа да го погледне или да го поздрави с „добре дошъл“.

— Как бих могъл да не покажа уважение към семейството ви — провлечено каза той. — О, да не би да имаше предвид сватбата?

Чу се съскащ звук, после тя долови аромата на тютюн.

— Още пушиш кубински пури — промълви тя, загледана в краката си, които се движеха в морскосинята вода.

— Е, кое от двете? Имейлът, който ми изпрати само преди половин час, не уточняваше. И имаше две правописни грешки. Искаш ли да ти покажа къде е правописният редактор на „Аутлук“ [53] Outlook — приложение на „Майкрософт офис“ за електронна поща. — Бел.р. ?

— Ще се омъжа за него. Но няма да има прием — тя махна с ръка през рамо към къщата. — Както виждаш, хората нямат много добро мнение за нас в момента. Как беше? О, вижте как могъщите са повалени?

— Е, сигурен съм, че ще намерите начин да организирате фондовете по друг начин. Може би ще ги вложиш в дрехи? Или в огърлица, която да е в тон с пръстена ти — о, това е работа на Ричард, нали, и той със сигурност започва добре. Колко тежи това нещо? Половин килограм? Един?

— Върви си, Самюел, наистина.

Той не каза нищо и тя се обърна. Но той не беше си тръгнал. Точно обратното, беше застанал съвсем близо до нея, авиаторските му очила бяха вдигнати над веждите, държеше сламената си шапка в едната ръка и пурата — в другата.

— Какво? — сопна се тя, когато видя, че единствената му реакция бе да стои и да я гледа.

Той махна към нея с пурата си.

— Какво е това на ръката ти?

Тя отново се обърна към водата и поклати глава.

— Нищо.

— Това е синина.

— Не, не е.

— Да, синина е.

В следващия миг той приклекна до нея и хвана здраво китките й в ръцете си.

— Пусни ме!

— Това е синина. Какво, по дяволите, става, Джин?

Тя рязко дръпна ръцете си, за да се освободи и облече сакото си.

— Пих малко повече. Блъснах се в нещо.

— Така ли? Тогава защо изглежда като отпечатък от мъжка ръка?

— Привижда ти се. Блъснах се във вратата.

— Глупости — той я обърна към себе си и насочи поглед надолу от лицето й. — Какво криеш под шала, Джин?

— Моля?

— Махни шала, Джин. Иначе аз ще го махна.

— Ти приключи със събличането на дрехите ми, Самюел Ти — тя се изправи. — И вече можеш да си тръгваш. Или аз ще си тръгна. Така или иначе разговорът е…

— Никога не си носила шалове, докато беше с мен — той доближи лице до нейното. — Какво става, Джин?

— Нищо…

— Ще го убия, ако посмее да те нарани. Ще убия проклетото копеле.

Лицето на Самюел Ти внезапно се превърна в гневна маска и в този миг тя видя истинската му същност на безмилостен ловец. Наистина носеше един от своите светли летни костюми, които бяха негова запазена марка и да, наистина бе красавец като Ф. Скот Фитцджералд… но тя не се съмняваше дори за миг, че бе способен да прати Ричард Пфорд или което и да било друго живо същество в гроба, преди да му е дошло времето.