Дж. Уорд - Ангелският дял

— Ще намериш нова пътека. А що се отнася до това? — тя посочи всичко около себе си. — Не се опитвай да запазиш онова, което не си струва.

— Лейн ще се съвземе, след като те загуби.

— Той е по-силен, отколкото изглежда, и има своята Лизи.

— Любовта на добра жена — Едуард отново отпи от чая. — Наистина ли звучи толкова горчиво, колкото си мисля?

— Повече няма нужда да бъдеш герой, Едуард. Остави нещата да вървят по реда си и вярвай, че всичко е предопределено и е както трябва. Но очаквам от теб да се погрижиш за брат си. И ти няма да ме разочароваш.

— Мисля, че ми каза да не бъда герой.

— Не ми отговаряй така. Знаеш какво искам да кажа.

— Е, мога само да кажа, че винаги съм се удивлявал на вярата ти.

— И твоята решителност винаги ти е помагала да постигнеш целта си?

Едуард вдигна чашата си в наздравица.

— Туше.

— Как разбра? — попита мис Аврора след малко. — Откъде знаеш?

— Имам свои начини, мадам. Може да съм повален, както казват, но все още съм с ума си — той смръщи вежди и се огледа. — Чакай малко, къде е онзи стар часовник? Онзи, който стоеше върху хладилника, преди да подновят кухнята.

— Онзи, който тиктакаше?

— Помниш ли звука? — двамата се засмяха. — Аз го мразех.

— И аз. Но току-що го дадох на поправка. Преди известно време се повреди и ми липсва. Странно е как се чувстваш изгубен без нещо, което ненавиждаш.

Той продължи да пие студения си чай на малки глътки, докато не изпи всичко.

— С баща ми случаят не е такъв.

Мис Аврора приглади краищата на престилката си.

— Не мисля, че има много хора, на които липсва. Има причина за всичко, което се случва.

Едуард стана и отнесе празната чаша до мивката. Остави я и погледна през прозореца. Гаражите бяха от другата страна на пътя, а отляво, долепен до къщата, бе бизнес центърът — крило, по-голямо от повечето големи частни къщи.

— Едуард, не мисли за това. Каквото има да става, ще стане.

Съветът може би бе добър, но не отговаряше на природата му. Или поне доскоро беше така.

Когато лимузината на Сътън приближи главния вход на Ийстърли и спря, тя смръщи вежди и се наведе напред, за да каже на шофьора си:

— Мисля, че може да продължим направо до къщата.

— Да, мис, и аз мисля така. Пътят е свободен.

Обикновено за големи приеми като помена на Уилям Болдуин Брадфордови наемаха автобуси, които се движеха нагоре и надолу по хълма, а поканените оставяха автомобилите си да бъдат паркирани в подножието. Но този път нямаше униформени служители, които да очакват пристигащите. Нямаше ги и бавните дванайсетместни автобуси, които да се изкачват или да слизат по склона. Не се виждаше и друг автомобил.

Но поне и пресата я нямаше. Без съмнение тези лешояди се въртяха наоколо от мига, в който историята се разчу. Очевидно обаче бяха прогонени заради нарушаване правото на собственика да използва своите тревни площи като паркинг.

— Не мога да повярвам, че никой не е дошъл — промърмори тя.

О, чакай, Самюел Тиодър Лодж идваше след нея в открития си автомобил.

Тя смъкна стъклото и се наведе навън.

— Самюел Ти?

— О, госпожице Смайт — помаха й той. — Как сте?

Както обикновено, Самюел Ти сякаш бе излязъл от модно списание — сламена шапка с лента в синьо и червеникавокафяво на главата, авиаторски очила скриваха очите му, светлият му летен костюм и папийонката му придаваха вид на някой, който отива на надбягванията или се връща оттам.

— Добре съм и се радвам да те видя. Къде са всички? Навреме ли сме дошли?

— Доколкото знам, да.

Те се вгледаха един в друг за момент и всеки един си задаваше въпроси за статията на първа страница и си отговаряше наум.

После Самюел Ти каза:

— Вие вървете напред, аз ще ви следвам.

Сътън се настани обратно в мерцедеса и кимна.

— Да вървим.

Лимузината потегли и Сътън потри дланите си една в друга. Бяха малко потни и тя се поддаде на подтика да извади огледалото от чантичката си и да провери червилото си. Косата.

„Престани — каза си тя.“

Когато завиха на върха на хълма, Ийстърли се разкри в цялото си величие. Странно, въпреки че съвсем скоро бе идвала за обеда по случай дербито, тя отново бе впечатлена. Нищо чудно, че голямата бяла къща бе върху етикетите на бутилките с техния бърбън. Къщата изглеждаше така, сякаш кралят на Америка, ако имаше такъв, живее там.

— Искате ли да ви изчакам? — попита шофьорът.

— Би било чудесно. Благодаря, не, не слизай, ще си отворя сама.