Дж. Уорд - Ангелският дял

Официалният поздрав върна Лейн към детството и отношенията им от онова време — отношенията, с които бяха израснали.

— Добре дошъл — чу се той да казва, докато стискаха ръце.

Очите му не спираха да оглеждат Максуел, търсейки физически белези, които да подскажат къде е бил брат му и какво е правил през изминалите няколко години. Автомобилен механик? Боклукчия? Строител на пътища? Нещо, изискващо физическо усилие, ако се съди по това колко едър бе.

Задържаха ръцете си само миг, после Макс отстъпи и погледна към майка им.

Тя го гледаше с присъщата си празна усмивка, а очите й се фокусираха едва забележимо.

— А ти кой си?

А им се бе сторило, че го разпознава.

— О, това е Максуел, майко — каза Лейн, преди да успее да се спре. — Това е Максуел.

Докато слагаше ръката си върху широкото рамо на Макс, сякаш бе телевизионен водещ, представящ нов тостер, Малката В. Е. примигна няколко пъти.

— Но разбира се. Как си, Максуел? Дълго ли ще останеш?

Изглежда не познаваше сина си и не само защото бе така променен и с брада, изглежда дори името не й се стори важно.

Макс изчака малко. После пристъпи към нея.

— Добре съм. Благодаря.

— Може би ще искаш да се изкъпеш, нали? И да се избръснеш. Тук в Ийстърли се обличаме за вечеря. Близки приятели ли сте с Едуард?

— А, да — каза Макс резервирано. — Близки приятели сме.

— Добро момче.

Докато Макс поглеждаше назад, сякаш в търсене на спасителен пояс, Лейн прочисти гърлото си и кимна към коридора.

— Ще ти покажа стаята ти.

Макар Макс със сигурност да не бе забравил къде е.

Лейн кимна на сестрата, която чакаше наблизо във фоайето, за да го смени, после поведе Макс към стълбището,

— Изненада, братко.

— Прочетох във вестника.

— Не сме обявявали помена в националната преса.

— Не, имам предвид смъртта.

— А!

Последва тишина. Макс се оглеждаше и Лейн го остави да се потопи в атмосферата, спомняйки си как се бе чувствал самият той, когато се върна след двегодишно отсъствие. Нищо не се бе променило в Ийстърли и може би това бе част от онова обезоръжаващо усещане при завръщането на човек, след като е бил в изгнание. Спомените бяха прекалено отчетливи, защото сцената бе останала непроменена. Освен това актьорите, с изключение на Едуард, бяха същите.

— И така, ще останеш ли? — попита Лейн.

— Не знам — Макс погледна към стълбището насреща, после кимна към платнената торба, която очевидно току-що бе оставил до отворената врата. — Ако остана, няма да е тук.

— Мога да ти запазя стая в хотел.

— Вярно ли е, че ще банкрутираме?

— Нямаме пари. Дали ще банкрутираме, зависи от това какво ще стане след погребението.

— Значи е скочил от моста.

— Вероятно. Има някои смекчаващи вината обстоятелства.

— О!

Макс отново се загледа към майка им, която се усмихваше мило на сестрата, докато жената й подаваше чаша газирана вода.

— И тя ли ще умира? — попита Макс.

— Може би.

— И… ааа… кога започва приемът?

— Вече приключи — Лейн приглади вратовръзката си. — Загубата на богатството е социална болест, срещу която няма ваксина. Никой не дойде.

— Жалко…

— Къде, по дяволите, беше, Макс? — прекъсна го Лейн. — Опитвахме се да те открием.

Макс обърна очи към Лейн и сякаш го забеляза за пръв път.

— Знаеш ли, изглеждаш остарял.

— Стига, Макс. Минаха три години.

— Изглеждаш десет години по-стар.

— Сигурно защото най-после пораснах. Между другото, целта ти да се превърнеш в жив плет, дава много добри резултати.

В този момент пред къщата спря автомобил и отначало Лейн бе твърде зает с мисълта да удари един юмрук на брат си, задето бе изчезнал за толкова дълго, и не забеляза кой идва. Но след като от автомобила излезе елегантен афроамериканец, Лейн трябваше да се усмихне.

— Е, точността е всичко.

Макс присвиваше очи в отслабващата слънчева светлина. Внезапният спомен го накара отново да ги отвори широко и той отстъпи, сякаш някой наистина го бе ударил.

Но нямаше къде да избяга.

Почитаемият Найс бе видял човека, разбил сърцето на дъщеря му на хиляди късчета. И свещеникът може да бе Божи човек, но дори Лейн като незаинтересована трета страна имаше желание да се махне от пътя му, когато почитаемият Найс спря поглед върху изпадналия скитник, завърнал се в родния дом.

— Ще ви оставя да си поприказвате — измърмори Лейн, отправяйки се към приемната.

Когато Едуард пристигна за приема, не спря пред входната врата. Не, той продължи да шофира пикапа на Шелби по задния път и паркира зад кухненското крило така, както бе направил предишния ден. Измъкна се иззад волана, слезе, запаса тениската в панталона си цвят каки, приглади косата си и се почувства доволен, че си е направил труда да се избръсне. Но глезенът продължаваше да го боли, сякаш към крака му бе прикована верига с желязна топка, и сърцето му биеше неравномерно. Добрата новина обаче бе, че двете глътки джин, които изпи, преди да тръгне от „Ред енд Блек“, бяха успокоили треперенето на ръцете му и макар да носеше голяма плоска бутилка с алкохол, още не му се бе наложило да прибегне до нея.