Дж. Уорд - Ангелският дял

Лейн примигна няколко пъти. После зае мястото на сестрата и предложи ръката си, на която майка му се облегна с готовност.

— Искаш ли да слезеш долу?

— Смятам, че е подходящо. Но… о, закъсняла съм. Всички са си отишли.

— Да, дойдоха и после си тръгнаха. Но всичко е наред, майко. Да отидем долу.

Ръката на майка му беше като краче на птичка — толкова тънка под ръкава, и когато се облягаше на неговата ръка, той почти не усещаше никаква тежест. Слязоха бавно и през цялото време му се искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе, защото това изглеждаше по-безопасно.

Ами ако тя се спънеше? Той се страхуваше, че със сигурност ще счупи нещо, падайки по стълбите.

— Дядо ти беше голям човек — каза тя, когато стигнаха черно-белия мраморен под на фоайето. — О, виж, отнасят напитките.

— Вече е късно.

— Обичам слънчевите часове през лятото. А ти? Сякаш продължават цяла вечност.

— Искаш ли да седнем в малката приемна?

— Да, скъпи, благодаря.

Майка му премина със ситни стъпки през сводестия коридор. По-скоро влачеше крака, отколкото пристъпваше, и когато най-сетне стигнаха до копринените дивани пред камината, Лейн я настани в този, който не гледаше към входната врата.

— О, градините — тя се усмихна, загледана през френския прозорец. — Изглеждат толкова прекрасни. Знаеш ли, Лизи работи много упорито, за да поддържа всичко това.

Лейн прикри изненадата си, като отиде до количката с напитките и си наля питие. Крайно време беше да удовлетвори желанието си за един бърбън.

— Познаваш Лизи?

— Тя ми носи цветята — о, ето те и теб, Лизи. Познаваш ли сина ми, Едуард? Трябва да го познаваш.

Лейн вдигна глава навреме, за да види как Лизи трепна от изненада и после бързо се овладя.

— Мисис Брадфорд, как сте? Чудесно е, че сте на крака и сте слезли.

Макар по закон името на майка му да бе Болдуин, в имението винаги я наричаха мисис Брадфорд. Нещата просто стояха така и това бе първото от тях, което баща му без съмнение се бе научил да мрази.

— О, благодаря, скъпа. Кажи, познаваш ли Едуард?

— Ами да — каза внимателно Лизи. — Срещали сме се.

— Кажи ми, ти помагаш ли за приема, скъпа?

— Да, мадам.

— Мисля, че го пропуснах. Винаги ми казват, че ще закъснея за собственото си погребение. Изглежда съм пропуснала и това на баща ми.

Двама сервитьори влязоха, за да вземат бутилките в ъгъла, но Лейн поклати глава към тях и те бързо и незабелязано излязоха от стаята. Той чуваше звън на чаши и бутилки в далечината, както и приглушения разговор на хората, които ги прибираха от трапезарията, и се надяваше, че умът на майка му ги възприема като хора, които си тръгват от приема.

— Винаги подбираш съвършено цветовете — обърна се майка му към Лизи. — Обичам букетите си. С нетърпение очаквам дните, в които ги подменяш. Винаги нова комбинация от цветове и всеки един е на място.

— Благодаря, мисис Брадфорд. А сега бихте ли ме извинили?

— Разбира се, скъпа. Имаш толкова много работа. Мога да си представя колко хора са дошли — майка му махна с ръка и движението беше грациозно и леко като перо, което се носи по въздуха, капковидните диаманти на пръстените й блеснаха като коледни светлини. — Кажи ми, Едуард, как вървят нещата в Старото място? Страхувам се, че не съм в течение от доста време.

Лизи стисна ръката му, преди да ги остави насаме, и Господи, какво не би дал да я последва и да излезе от стаята. Вместо това той седна в другия край на дивана, а портретът на Елайджа Брадфорд сякаш се взираше гневно в него от мястото си над камината.

— Всичко е наред, майко. Наистина.

— Винаги си се справял чудесно с бизнеса. Ще успееш като баща ми, ще видиш.

— Това звучи като комплимент.

— Защото е комплимент.

Сините й очи бяха по-бледи, отколкото си ги спомняше, но това може би се дължеше на факта, че погледът й не бе наистина фокусиран. Косата й, сресана като на кралица Елизабет, не бе толкова гъста. Кожата й изглеждаше тънка като хартия и прозрачна като най-фина коприна.

Изглеждаше на осемдесет и пет години, не на шейсет и пет.

— Майко? — каза той.

— Да, скъпи?

— Баща ми е мъртъв. Знаеш, нали? Аз ти казах.

Веждите й се събраха, но върху лицето й не се появиха бръчки и не защото имаше ботокс. Тя бе възпитана по време, когато младите дами не бяха окуражавани да излизат на слънце, и то не защото тогава опасността от рак на кожата бе напълно ясна и не заради притесненията, че озоновият слой е изтънял. Чадърите за слънце бяха моден аксесоар, както ръкавиците и балните тефтерчета.