Дж. Уорд - Ангелският дял

Сърцето му започна да бие по-бавно и по-равномерно, когато приближи задната врата на кухнята, рамката с мрежа изскърца, щом той я отвори, и до него достигна издайнически сладък хлебен аромат, примесен с мирис на подправки, който го върна направо в детството. Мис Аврора бе в кухнята, седнала пред барплота с пети върху долната опора за крака на високия стол, престилката бе дръпната нагоре до бедрата й. Изглеждаше стара и уморена и в този момент той истински мразеше болестта й.

Той погледна встрани, за да потисне емоцията си, и видя множество подредени една върху друга алуминиеви кутии със здраво прикрепени капаци — очевидно храна, готова да бъде отнесена в приюта „Свети Винсент де Пол“ за бездомниците, които намираха подслон там.

— Сигурно много хора не са дошли? — каза той и отвори една от кутиите.

Стомахът му изкъркори от миризмата на баничките с агнешко на мис Аврора.

— Така ли поздравяваш — сряза го тя. — Къде са ти маниерите, момче.

— Извинявай — той се обърна и се поклони. — Как си?

Когато тя изръмжа в отговор, Едуард изправи гръб и я погледна внимателно. „Да — помисли той, — тя знаеше защо е дошъл.“

Може да не бе любимецът й — това място в сърцето на жената бе заето от Лейн, но тя през цялото време бе една от малцината, които можеха да го четат като отворена книга.

— Искаш ли чай? — каза тя. — Има ей там.

Той прекоси кухнята и отиде до стъклената кана, която тя посочи. Беше същата, която помнеше от детството си — онази с квадратното дъно и тънката шийка, украсена с мотив от жълти и оранжеви цветя от седемдесетте години, който вече бе изтрит на места.

— Тази чаша специално за мен ли си я оставила? — попита той, като си наля чай.

— Не искам да се месиш в моите работи.

— Много е късно.

Той добави лед от обикновената кофичка до каната, като си послужи с пластмасовата щипка. Опита чая и затвори очи.

— Има същия вкус.

— Защо да не е същият?

Той доближи, куцайки, и седна на стола до нея.

— Къде са всички сервитьори?

— Брат ти им каза да си тръгват и беше прав.

Едуард смръщи вежди и погледна към летящите врати.

— Значи наистина никой не е дошъл.

— Не.

Едуард се засмя.

— Надявам се да има рай и баща ми да вижда всичко това. Или в ада да има телескоп.

— Нямам сили да ти кажа да не говориш лошо за мъртвите.

— Колко ти остава? — попита той без предисловия. — Няма да кажа на Лейн. Обещавам.

Очите на мис Аврора се присвиха към него, докато той почувства, че столът под задника му пари.

— Внимавай, Едуард. Още пазя голямата дървена лъжица и може да имам рак, но и ти не си толкова бърз, колкото беше.

— Добре, добре. Сега ми отговори и знай, че ако ме излъжеш, ще разбера.

Мис Аврора разпери пръстите на силните си длани върху барплота.

Тъмната кожа все още бе красива и гладка, ноктите бяха подрязани ниско, не носеше пръстени заради работата си.

Последва тишина. Той знаеше, че тя премисля сценарий, в който наистина го лъже. Знаеше също, че в крайна сметка няма да го направи. Трябваше й някой, който да подготви Лейн и тя щеше да приеме, че въпреки отчуждението му от семейството, има поне две неща, от които Едуард никога не би избягал.

— Спрях лекарствата — каза тя най-сетне. — Има прекалено много странични ефекти и така или иначе нямаше полза. И затова бях напълно искрена, когато ти казах, че не трябва да се месиш в това.

— Време. Колко време?

— Има ли значение?

„Значи не е много — помисли той.“

— Не, мисля, че всъщност няма.

— Знаеш ли, не ме е страх. Моят Спасител ще ме отнесе в дланта на ръката си.

— Сигурна ли си? Дори сега?

Мис Аврора кимна и вдигна ръка към късо подстриганите си ситни къдрици.

— Особено сега. Готова съм за това, което предстои. Подготвена съм.

Едуард бавно поклати глава — после реши, че ако тя говори откровено с него, той също би могъл да бъде откровен с нея. Чу се да казва с глас, който звучеше така, сякаш не бе негов:

— Наистина не искам да бъда въвлечен отново в това семейство. Заради него едва не загинах веднъж.

— Ти си свободен.

— Освободен чрез кръщението на мъченията в онази джунгла — той изруга. — Но както знаеш… Не мога да понеса да гледам как брат ми се мъчи. Ти и аз страдаме от една и съща слабост, когато става дума за Лейн, по различни причини.

— Не, причината е една и съща. Любовта е любов. Просто е.

Мина доста време, преди той да успее да я погледне отново.

— Моят живот е съсипан, знаеш го. Всичко, което исках да постигна… вече го няма.