Дж. Уорд - Ангелският дял

Шейсетте години за богатите на юг приличаха по-скоро на четиридесетте в останалия свят.

— Съпругът ми…

— Да, татко умря, не дядо.

— Трудно ми е да… сега съм в труден момент — тя се усмихна, но усмивката й не подсказваше дали изпитва нещо, нито дали смисълът на думите му изобщо достига до съзнанието й. — Но ще се приспособя. Брадфордови винаги се приспособяват. О, Максуел, скъпи, ти дойде.

Тя протегне ръка и погледна нагоре, а Лейн се зачуди кого, по дяволите, взема тя за Максуел.

Когато се обърна, той почти изплиска питието си.

— Максуел?

— Да, оттук, моля. И после в миялното помещение.

Лизи посочи пътя към кухнята на сервитьор с поднос неизползвани чаши. После продължи да връща последните неотворени бутилки бяло вино в касата на пода. Слава богу, имаше нещо, с което да се заеме. Ако трябваше да остане в онези празни стаи още малко, щеше да се побърка.

Така или иначе Лейн не изглеждаше притеснен, но Господи…всъщност никой да не дойде?

Тя се наведе, вдигна тежката каса от пода и заобиколи покритата с ленена покривка маса. Излезе от трапезарията през летящата врата и остави касата при другите три в коридора за персонала. Може би щяха да успеят да ги върнат? „И най-малката сума ще е от полза“, каза си тя.

Реши да започне от бара, подреден на терасата, и се поколеба пред една от вратите, разрешени за използване от персонала, макар че, ако минеше оттам, щеше да й се наложи да заобикаля чак до другия край на къщата.

В Ийстърли на семейството бе разрешено да влиза и излиза през всички врати по всяко време. За персонала, от друга страна, имаше ограничения.

Но пък…

— По дяволите.

Нямаше да направи подобно усилие, защото беше от персонала, а защото мъжът, когото обичаше, имаше наистина отвратителен ден и тя се чувстваше ужасно заради това и имаше нужда да поправи нещо, дори ако това бе разчистването след несъстоял се прием.

Мина през задните стаи, излезе през френския прозорец на библиотеката и спря. Намираше се на терасата, която гледа към реката и стръмния склон към „Ривър Роуд“, и старомодните градински столове от ковано желязо, както и масите със стъклени плотове, бяха подредени по края, за да има място за всички гости, които не дойдоха.

Барманът, който трябваше да работи там, си бе отишъл и тя повдигна ленената покривка, която стигаше до пода. Под масата имаше спретнато подредени празни кутии за чашите и за бърбъна и тя издърпа няколко от тях.

Точно когато щеше да започне да прибира чашите, тя забеляза човека, който седеше неподвижно и безмълвно до единия прозорец и гледаше къщата, а не панорамата към реката.

— Гари?

Когато чу гласа й, главният управител на голф игрището стана толкова бързо, че металният стол, на който седеше, се плъзна шумно по плочника.

— О, съжалявам — тя се засмя. — Май всички имат лош ден днес.

Гари носеше нов работен комбинезон и обувките му бяха чисти, по тях нямаше кал, нито трева. Старата му бейзболна шапка на ресторанта „Мамас Мастърд Пикълс енд Барбекю“ бе в ръката му и той бързо я сложи на главата си.

— Няма нужда да си тръгваш — каза тя, като започна да нарежда чашите за лед с дъното нагоре в една от кутиите.

— Не мислех да идвам. Но когато видях…

— Че няма коли, да. Когато си видял, че никой не идва.

— Богатите хора имат странно разбиране за важните неща.

— Ами… да.

— Е, ще се връщам да работя. Освен ако не искаш да ти помогна.

— Не, просто си търся какво да правя. И ако ми помогнеш, ще свърша по-бързо.

— Значи такава е работата.

— Да, съжалявам.

Той изсумтя и тръгна към отсрещния край на терасата, като пое по пътеката, водеща надолу покрай основата на каменната подпорна стена, която поддържаше огромната къща, да не падне от високото си място.

По-късно, много по-късно Лизи щеше да се замисли защо се почувства принудена да излезе иззад бара и да отиде до мястото, където Гари бе седял, загледан така съсредоточено. По някаква причина тя не можеше да не се подчини на подтика. Но пък Гари рядко седеше неподвижно и освен това изглеждаше странно потиснат.

Тя се наведе към старото стъкло… и видя майката на Лейн, седнала на ръба на копринения диван, красива като кралица.

Лейн стана и тръгна към брат си Максуел.

Искаше да го прегърне, но нямаше представа как ще приеме това брат му.

Бледосивите очи на Макс се присвиха.

— Здрасти, братко.

Беше по-висок и по-широкоплещест от него и от Едуард, но сега изглеждаше още по-едър. Долната половина на лицето му бе покрита от брада. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха направени от тънък лек плат, а сакото му бе ушито от кожа, но много отдавна и кожата бе съвсем протрита. Ръката, която протегна, бе покрита с мазоли, а под ноктите му имаше мръсотия или масло. Изпод ръкава върху китката се виждаше част от татуировка.