Дж. Уорд - Ангелският дял

— Е? — отново попита тя.

Трябваше да сложи край на тази глупост, преди тя да усети колко напрегната атмосфера на работното място създава държанието му.

— Извинявай, какво? — попита той, излизайки от банята.

— Мислиш ли, че е подходящо да дойда с теб? Искам да кажа, не съм работила за него, но в момента работя за компанията.

„Това не е среща — помисли си той, докато кимаше с глава. В никакъв случай не е среща.“

— Разбира се — той прочисти гърлото си. — Приемът е без покани. Предполагам, че ще има много хора от „ББК“. Може би трябва да отидем с твоята кола обаче. Моят пикап не е автомобил за дами.

Бет се засмя.

— Ще си взема чантата. Обичам да шофирам.

Мак се забави, докато тя отиваше към бюрото си. Принуждавайки се да гледа етикетите на стената, той припомни на частичната си ерекция, че тя е неговата техническа асистентка. И да, беше красива, но в момента имаше други неща, за които да се тревожи, много по-важни от любовния му живот, който на практика не съществуваше.

Ето какво се случва, когато си прекалено зает с работа: до отчаяния мъж се появява красива жена и той забравя всичко.

— Мак? — извика тя.

— Идвам… Престани. Не, искам да кажа… Аз, ааа…

О, за бога!

Никой не дойде.

Около час и двайсет минути след началото на приема, когато трябваше да има опашка пред входната врата и автобуси, които непрестанно да се изкачват и слизат по хълма, се бяха появили само неколцина, които още не бяха научили новината за банкрута, и всички те бързо излязоха през главния вход на Ийстърли, след като видяха, че няма други посетители.

Сякаш се бяха появили на бал, облечени в костюми за Хелоуин, в бяло след официалния Ден на труда или ги бяха настанили на масата за деца по време на някакво голямо празненство.

Лейн прекара голяма част от времето си, обикаляйки от стая в стая с ръце в джобовете, защото искаше да изпие едно питие и знаеше, че това няма да е добре. Джин и Ричард бяха изчезнали. Амелия изобщо не слезе. Едуард се беше изгубил някъде.

Лизи не се отделяше от него.

— Извинете, сър.

Лейн се обърна бързо към униформения иконом.

— Да?

— Мога ли да помогна с нещо?

Може би се дължеше на английския акцент, но Лейн би могъл да се закълне, че човекът тайно се наслаждава на позора. И това предизвикваше у него желание да протегне ръка и да превърне пригладената му с брилянтин коса в подобие на смачкана тортена глазура.

— Да. Кажи на сервитьорите да приберат напитките и да си тръгват — нямаше смисъл да им плащат, за да стоят, без да правят нищо. — И нека хората, които паркират колите, да си тръгват, а също и автобусите. Ако някой иска да дойде, може да спре колата си пред входа.

— Разбира се, сър.

Докато мистър Харис се дематериализираше, Лейн се приближи до стълбите и седна. Загледан през входната врата в избледняващия залез, той си спомни срещата с председателя на управителния съвет. Сцената с Джеф. Срещата с Джон Ленгхе, който трябваше да се появи след час, но кой знае.

Джеф бе прав. Принуждаваше хората да правят каквото той им каже. Използваше парите и хората за свои цели. И да, правеше го под предлог, че помага на семейството, по дяволите, че спасява семейството. Но му прилошаваше от мисълта, че може би се превръща в подобие на баща си. Когато се навеждаше през перилата на онзи мост, той искаше да намери някаква връзка с този човек, да го разбере. Но сега би сложил това в графата „Внимавай какво си пожелаваш“. Приликите ставаха стряскащо многобройни заради собственото му поведение.

Ами ако се превърне в кучия син…

— Хей — Лизи седна до него и приглади полата надолу върху бедрата си, — как си? Извинявай, това е глупав въпрос.

Той се наведе и я целуна.

— Добре съм…

— Пропуснах ли приема?

Лейн се вцепени при звука на познатия глас, който не бе чувал много отдавна, после бавно се обърна.

— … майко?

За пръв път от години майка му стоеше в горния край на стълбището, подкрепяна от сестрата, която се грижеше за нея. Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, или Малката В. Е., както бе известна на семейството, бе облечена в дълга бяла рокля от шифон и носеше диамантени обеци и перлена огърлица. Косата й бе подредена безупречно и лицето й имаше прелестен цвят, който очевидно бе резултат от добре положен грим, а не се дължеше на добро здраве.

— Майко — повтори той, стана и тръгна към нея, като прекрачваше по две стъпала.

— Едуард, скъпи, как си?