Дж. Уорд - Ангелският дял

Джеф се отдръпна.

— Извинявай, какво?

— Трябва да ми намериш два милиона и половина.

Джеф скри лице в дланите си и поклати глава, сдържайки ругатните.

— Лейн. Аз не работя за „Брадфорд Бърбън Къмпани“…

— Значи ще ти платя.

— С какво?

— Вземи някоя картина от коридора долу.

— Не се обиждай, но не обичам музеите и реалистичната живопис. Всичко, което притежавате, е отпреди навлизането на фотоапарата. Пълна скука.

— Картините са ценни — Джеф не отговори и Лейн сви рамене. — Добре. Ще ти дам нещо от бижутата на майка ми…

— Лейн.

Съквартирантът му от колежа не отстъпваше.

— Или пък вземи ролсройса. „Фантома“. Ще ти го прехвърля. Всички коли са наши. Какво ще кажеш за поршето?

— Да не си откачил?

Лейн посочи всичко около тях.

— Тук има пари. Навсякъде. Искаш ли кон?

— За бога, като че си на разпродажба…

— Какво искаш? Само кажи и е твое. После ми помогни да намеря парите. Трябват ми двеста и петдесет хиляди на човек за десет души.

Джеф започна да клати глава.

— Тези неща не стават така. Не можеш просто да отклоняваш фондове заради прищявки…

— Това не са прищявки, Джеф. Става въпрос за оцеляване.

— Трябва да имаш план, Лейн. Подробен план, който веднага да намали разходите, да консолидира дълговете и да ви подготви за възможно разследване от страна на федералните власти — особено след публикуването на тази статия.

— Което води към следващата причина да съм тук. Искам да докажеш, че баща ми е отговорен за всичко.

— Лейн… какво, по дяволите! Да не мислиш, че мога да извадя всичко това от ръкава си като…

— Не съм наивен и ти си прав. Властите ще дойдат да разследват след тази статия и искам да им покажа ясна следа, водеща към баща ми.

Джеф издиша. Сви пръсти и кокалчетата му изпукаха. Помисли как ли ще се почувства, ако удари челото си в бюрото. Няколкостотин пъти.

— Е, това поне не изглежда трудно.

— И затова е толкова хубаво. Току-що ми дойде на ума. Баща ми е мъртъв и никой няма да го изрови, за да го сложи зад решетките. Освен това след всичко, което направи, не ме е грижа за доброто му име. Нека копелето плати за всичко и после ще продължим с компанията — той отпи от голямата чаша кафе. — О, което ми припомня. Изпратих ти електронно писмо с цялата информация, която научих от Ленгхе за компаниите. Повече е от онова, което имаме, и въпреки това изобщо не е достатъчно.

Единственото, което Джеф можа да направи, бе да втренчи поглед в Лейн.

— Разбираш ли — каза той, — не мога да реша дали си въобразяваш твърде много, или си толкова отчаян, че си изгубил проклетия си ум.

— И двете. Мога само да ти кажа, че второто е по-вярно. Трудно е да си въобразяваш каквото и да било, когато не можеш да платиш нищо. А що се отнася до твоето обезщетение, доколкото зависи от мен, готов съм да разпродам всичко на безценица. Така че паркирай пикапа на заден ход пред главния вход и го напълни догоре. Вземи каквото смяташ, че си струва.

Джеф сведе поглед към вестника. Изглеждаше подходящо, че разтворените страници закриват документите, върху които бе работил.

— Не мога да остана тук завинаги, Лейн.

Но имаше нещо, за което самият той трябваше да се погрижи. В добавка към най-новия безкрайно дълъг списък с изисквания и гениални идеи на Лейн.

— Какво ще правиш със старшите служители от управлението? — попита той. — И тях ли ще принудиш да правят каквото им кажеш?

— Всъщност не. Използвах тази тактика за съвета. Що се отнася до костюмарите, ще им дам неплатен отпуск през следващия месец. Реших, че има достатъчно основания, за да бъде оправдано подобно действие, и Управителният съвет ще им изпрати известие. Служителите от средните нива ще довършат каквото има, докато намеря временен изпълнителен директор.

— Ще бъде трудно, след като публикуваха това — Джеф посочи заглавната страница. — Не е най-добрата реклама за набиране на кандидати.

Лейн го погледна и Джеф се почувства сякаш някой го е залял със студена вода. Той вдигна ръце с обърнати навън длани и отново започна да клати глава.

— Не. В никакъв случай.

— Ти ще ръководиш.

— Торпилиран кораб.

— Ще можеш да правиш каквото искаш.

— Все едно ми казваш, че мога да правя ремонт на къща, която гори. Спомни си собствената си метафора отпреди няколко дни.

— Ще ти дам дял.

Все едно се намираха в автомобил, движещ се с главоломна скорост, и шофьорът внезапно бе натиснал спирачките.

Лейн се обърна и тръгна към вратата.