Дж. Уорд - Ангелският дял

— Позволи ми да бъда пределно ясен. Моят прародител Елайджа Брадфорд е основал тази компания. И аз ще я закрия, ако трябва. Ако искам. Аз съм начело на компанията и всичко ще върви много по-ефективно, ако приемеш това и не заставаш на пътя ми. Иначе ще те сменя.

Бебешкосините очи на Стедмън се присвиха в смъртна ярост, както би го направил високопоставен и влиятелен протестант с английско потекло. Което отново не беше кой знае каква промяна.

— Не знаеш с кого си имаш работа.

— А ти не знаеш колко малко имам да губя. Аз ще посоча този, който ще заеме мястото на баща ми и това няма да е никой от вицепрезидентите, които идваха всяка сутрин да му се подмазват. Аз ще разбера къде са отишли парите и ще задържа компанията на пазара, дори ако трябва да работя в производството със собствените си ръце — той насочи пръст към зачервеното лице на Стедмън. — Ти работиш за мен. Съветът работи за мен. Всеки от десетте хиляди служители на компанията работи за мен, защото аз съм кучият син, който ще оправи всичко.

— И как точно предлагаш да стане това? Според тази статия липсват милиони.

— Ще видиш.

Стедмън се загледа за миг в него над лакираната маса.

— Съветът ще…

— …стои настрани от пътя ми. Слушай, всички вие получавате по сто хиляди долара, за да седите тук, без да правите абсолютно нищо. Ще гарантирам на всеки от вас по четвърт милион тази година. Това е сто и петдесет процента повишение.

Брадичката на Стедмън се вдигна.

— Опитваш се да ме подкупиш ли? Да подкупиш всички?

— Мога и да разпусна съвета. Ти избираш.

— Има допълнителни споразумения…

— Знаеш какво направи баща ми с брат ми, нали? — Лейн се наведе напред. — Мислиш ли, че нямам подобни връзки в Щатите? Наистина ли вярваш, че не мога да направя нещата много трудни за всички ви? Най-много нещастни случаи стават у дома, но колите също се повреждат неочаквано. Лодките. Самолетите.

Изглежда вътрешната му природа на хазартен играч се проявяваше отново.

И наистина, стряскащото бе, че докато произнасяше думите, той самият не бе сигурен дали блъфира, или не. Седнал на мястото, където бе седял баща му, той откри, че се чувства напълно способен да извърши убийство.

Изведнъж се върна споменът за падането от моста, гледката на приближаващата вода, усещането, че се намира в ничията територия между сигурността и смъртта.

— Е, какво да бъде? — попита тихо Лейн. — Повишение или гроб? Стедмън не бързаше да отговори и Лейн го остави да се взира в очите му, колкото иска.

— Не съм сигурен, че можеш да обещаеш, което и да е от двете, синко. Лейн сви рамене.

— Въпросът е искаш ли да провериш дали тази теория е вярна, или не, нали така?

— Ако статията казва истината, откъде ще намериш парите?

— Това е мой проблем, не твой — Лейн отново се наведе напред. — И ще ти доверя една малка тайна.

— Каква тайна?

— Безименният пръст на баща ми бе намерен заровен пред къщата. Пресата още не го знае. Така че не се самозалъгвай. Не е било самоубийство. Някой го е убил.

Добрият стар Стедмън прочисти гърлото си, после каза:

— Кога точно ще получим заплащането?

Хвана се , помисли Лейн.

— Сега, слушай какво ще направим — обърна се той към мъжа.

Джеф отнесе закуската си на горния етаж в любимата стая на дядото на Лейн и не се отдели от телефона през цялото време. Говореше с баща си.

Когато най-после остави слушалката, той се облегна в старинния стол и се загледа в тревата навън. Цветя в градината. Цъфнали дървета. Беше като сценичен декор за представление на Родни Карингтън през осемдесетте години на миналия век. После взе броя на „Шарлмонт Куриер Джърнъл“, който беше донесъл от първия етаж, и се взря в статията.

Беше я прочел онлайн.

После, когато слезе долу за кафе и кроасан, той попита мис Аврора дали може да вземе вестника. „Мама“, както я наричаше Лейн, не вдигна поглед от онова, което режеше върху дъската. „Махни го оттук“ — това бе всичко, което каза тя.

Джеф бе запомнил всяка дума, всяка цифра, всички снимки на документите.

На вратата се почука и той каза:

— Да?

Лейн влезе с чаша кафе за себе си и макар че се бе избръснал, изглеждаше ужасно.

— И така… о, да — каза той. — Видял си вестника.

— Да — Джеф остави проклетото нещо на бюрото. — Направо са ви унищожили. Проблемът е, че всичко написано е истина.

— Няма да се тревожа за това.

— Би трябвало да се тревожиш.

— Току-що подкупих управителния съвет.