Дж. Уорд - Ангелският дял

Защо да не потърсиш утеха в шишенцата с лекарства?

Особено ако са ти изневерявали, ако са ти се присмивали и не са те смятали за нещо по-ценно от ваза „Тифани“ в собствения ти дом.

И сега изглежда сестра му Джин щеше да падне в същия капан.

Сътън от друга страна… Сътън никога не би направила нещо подобно, никога не би сключила брак по сметка само за да си осигури специален начин на живот. Всъщност тя не се нуждаеше от мъж, който да определя коя е. Не, какъв бе нейният план за собствения й живот? Тя щеше да управлява международна корпорация.

Сякаш разбрала, че той мисли за нея, Сътън хвърли бърз поглед към Едуард, после отново обърна вниманието си към майка му.

Погледът му се задържа върху косата й, върху това как бе вдигната, откривайки шията и лицето. Обеците й бяха големи перли, окачени на блестящи диаманти, и обхванат за миг от неприязън, Едуард се замисли дали онзи противен Дагни не й ги бе подарил. Наистина подхождаха на бледосиния й костюм, но подобни безстрастни бижута не разкриваха истинската й красота.

Тя изглеждаше по-добре с рубините.

Неговите рубини.

Но независимо дали носеше съкровища от Ориента, или от Бирма, подарък от истински ухажор или от незначителна бележка под линия в любовния й живот, тя винаги бе пленително красива. Ето, вижте я — главен изпълнителен директор на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“. И въпреки това бе достатъчно тактична и добре възпитана да говори внимателно с объркана и изгубена душа като майка му. Но когато приключеше посещението си тук? Щеше да се върне в лимузината си в своя син като лунна светлина върху снежно поле костюм и с вероятно неподарените от губернатора перли и щеше бързо да поднови работата със старшите си изпълнителни служители, с мениджърите по продажбите, може би с японския инвеститор, чиято любезна оферта да купи компанията, ще бъде отхвърлена с очарователно, но недвусмислено не.

Да, идвайки насам, бе чул по радиото, че тя поема ръководството на семейния бизнес. И този бизнес не би могъл да премине в по-добри ръце…

В приемната влезе някакъв мъж, погледна Едуард и приближи… въпреки неподдържаната му брада и износените дрехи, Едуард би познал брат си Максуел навсякъде. Но пък той имаше причина за това.

— Едуард — каза човекът сковано.

— Макс, изглеждаш добре, както винаги — отвърна сухо Едуард. — Но ще ме извиниш, трябва да тръгвам.

— Предай поздрави на Моуи.

— Разбира се.

Едуард заобиколи брат си и закуцука напред, за да влезе в приемната. Щеше да бъде наистина невъзпитано дори за задник като него да не поздрави майка си, преди да си тръгне.

Но нямаше представа какво ще й каже.

Сътън първа вдигна поглед, когато той приближи до дивана. После и майка му направи същото.

Докато той търсеше подходящите думи, майка му се усмихна красиво като дама от портрет на Томас Съли [55] Томас Съли (Thomas Sully) 1783–1872– американски художник портретист. — Бел.р. .

— Колко е хубаво, че служителите идват да поднесат съболезнования. Как се казваш, синко?

Сътън пребледня, а Едуард наведе глава.

— Ед, госпожо. Това е името ми.

— Ед? О, аз имам син, който се казва Едуард — ръката й се придвижи плавно към Лейн, за да покаже кой е този син, а по израза на горкия Лейн личеше, че би предпочел да се провали в земята. — А къде в имението работиш?

— В конюшните, мадам.

Очите й бяха сини като очите на Едуард и красиви като блестящото утринно небе в ранно юлско утро, но и замъглени като стъклото на прозорец в мразовит ден.

— Баща ми обичаше конете си. Когато отиде на небето, там ще има много чистокръвни коне, които да язди.

— Сигурно ще има. Моите съболезнования, мадам.

Той се обърна и тръгна към вратата. Докато правеше няколкото крачки до вратата, които му се сториха безкрайно дълго разстояние, той я чу да казва:

— О, и горкият човек е куц. Баща ми винаги помагаше на бедните и нещастните.

Мина доста време, преди съзнанието на Едуард да се завърне оттам, където за миг се бе изпарило, и той откри, че е излязъл през главния вместо през задния вход на кухнята, където бе паркирал пикапа на Шелби.

Всъщност, стоеше на входното стълбище на Ийстърли, удивително красивата гледка към реката под хълма бе нещо, което бе успявал да пренебрегва през цялото време, докато живееше в къщата — както като дете, така и като младеж, и по-късно като ръководител на компанията.

И въпреки това, докато очите му оглеждаха всичко, той не бе зашеметен от природната красота или вдъхновен от простора, който се разкриваше пред него, нито изпитваше тъга за онова, което бе загубил и което не притежаваше в момента. Не, онова, което се появи в главата му… бе, че майка му, смятайки го за работник в конюшните, не би одобрила, че е излязъл през главния вход. На персонала бе разрешено да използва определени врати, всички от задната страна на къщата.