Дж. Уорд - Ангелският дял

— Трябва да те види лекар — каза тя, когато видя ужасния червен белег върху кожата му.

— Всичко е наред.

— Ще кажеш същото дори ако имаш артериално кръвотечение, нали?

Точно тогава тя го погледна. И застина.

Сякаш разбра какви мисли се въртят в ума му — със сигурност не бяха за радиатора на колата, за ръката му или за каквато и да било медицинска интервенция.

Освен ако не играеше медицинска сестра, грижеща се за пациента си, облечена само наполовина.

По дяволите, беше истинско прасе.

— Добре съм — каза отново той, загледан в устните й.

Чудеше се какви са на допир. На вкус.

Погледът й се спря на гърдите му, после — на ръцете, и той наистина се радваше, че никога не се бе страхувал от физически труд. И че участваше в баскетболен отбор, който тренира сериозно два пъти в седмицата. И че може да вдигне от тилен лег тежест, два пъти по-голяма от собственото си тегло, без усилие.

Тя прочисти гърлото си и се отдръпна от него.

— А… и така, отиваме в болницата.

— Добре съм — гласът му звучеше ниско като търкалящи се речни камъчета. И къде, по дяволите, се бяха загубили маниерите му на възрастен? — Не се притеснявай заради мен.

Тя сложи ръце върху волана и се загледа напред през стъклото, сякаш за нищо на света не можеше да си спомни къде се намират. Или защо. Или какво изобщо правеха в колата.

— Не — каза тя, като включи на скорост. — Отиваме в „Бърза помощ“. Изпрати съобщение, на когото трябва, няма да успеем да отидем на този прием.

— Тогава остани в една от къщичките за персонала.

Докато се обръщаше към Макс, Лейн свали папийонката си, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си. Във фоайето нямаше никакви хора, но положението си беше такова целия следобед, нали така.

Брат му не отговори и Лейн прие това като: „В никакъв случай“.

— Хайде, остани в една от къщичките. Мисля, че втората от края е обитаема, поне Лизи каза така. Ключът е под изтривалката и стаите са обзаведени.

Не беше сигурен дали Макс го слуша. Взираше се през сводестата врата в портрета на Елайджа Брадфорд, окачен в приемната.

В далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците, отворената входна врата сякаш канеше бурята вътре. Но пък през къщата вече бе преминало торнадо. Всъщност торнадото сякаш продължаваше от няколко седмици.

— Макс? — каза отново Лейн.

— Съжалявам. Да. Ще остана долу — брат му обърна поглед към Лейн. — Едуард изглежда…

— Знам.

— Четох вестниците навремето… нямаше много снимки към статиите.

— И характерът му е променен.

— Още не мога да го приема.

Телефонът на Лейн иззвъня в джоба на сакото, той го извади и не се учуди, когато видя съобщение, че самолетът на Джон Ленгхе е бил насочен към друго летище заради лошото време. Беше изтощен и не бе в настроение за епична игра на покер точно в този момент.

Още не бе успял да прибере телефона в джоба си, когато получи второ съобщение, сякаш бурята за миг бе прекъснала връзката, преди тя отново да се възстанови. Мак също не можеше да дойде. Имаше някакъв проблем с колата.

„Няма да пропуснеш много“, изпрати съобщение Лейн на стария си приятел.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той Макс.

— Ядох, преди да дойда.

— За колко време си тук?

— Не знам. Докато мога да изтърпя.

— Тогава може да се сбогуваме още сега — каза сухо Лейн.

Странно, грубиянската външност на брат му бе в противоречие с факта, че е получил образованието си в „Иейл“. Което потвърждаваше поговорката, че не бива да съдиш за книгата по корицата и така нататък… разбира се, освен ако не бе вземал наркотици достатъчно дълго, за да се изтрие от мозъка му цялото това висше образование.

— Знаеш ли… — Макс прочисти гърлото си. — Нямам представа защо се върнах.

— И още нещо, ще ти дам един съвет. Разбери каква е причината, преди да си тръгнеш. Така поне идването ти ще има смисъл. О, и не забравяй да се отбиеш при мис Аврора, нали? Тя ще иска да те види.

— Да. И да, знам, че не е добре.

За част от секундата нещо проблесна в ума му, но после предчувствието или инстинктът, или каквото и да бе това, изчезна от съзнанието на Лейн. После погледът му бе привлечен от сребристосин блясък на извитата алея за автомобили. Беше Сътън Смайт под дъжда, с разрошена коса. Съвършеният й костюм бе мокър, а тя вървеше направо през локвите с високите си токчета. Но не тичаше. Вървеше бавно, сякаш обвита в ароматния сумрак на тиха лятна привечер…

— Сътън! — извика Лейн, като се спусна към входната врата. — Искаш ли чадър?